Тя се размърда и птиците избухнаха в подивяло пляскане с крила. Тя замря — шумът утихна, — после застана на колене. Пляскането избухна с нова сила. Киврин събра ръце пред лицето си, притиснала длани, и затвори очи, за да може някой евентуален пътник да си помисли, че се моли.
— Пристигнах — започна тя, но после спря. Ако докладваше, че е насред някаква си гора вместо на пътя между Оксфорд и Бат, това само щеше да потвърди предположенията на господин Дануърти, че господин Гилкрист въобще си няма понятие от това, което прави, и че тя не може да се погрижи сама за себе си. След това обаче се сети, че това няма никакво значение, защото така или иначе никой нямаше да чуе доклада й преди да се е прибрала жива и здрава.
Ако въобще се прибереше, което вероятно нямаше да стане, ако нощта я свареше насред гората. Тя стана и се огледа. Беше или късно следобед, или много рано сутринта — не можеше да определи това в гората, нито пък щеше да успее със сигурност, ако не се добереше до място, от което можеше да види небето. Господин Дануърти й беше казал, че понякога хората не успявали да определят времето през целия си престой в миналото. Беше я накарал да се научи да се ориентира с помощта на сенките, но за да го направи, трябваше да знае посоките на света. Пък и цялата гора беше потънала в сенки.
Нямаше никаква следа от път или дори пътечка. В едната посока, за която тя само предполагаше, че е запад, дърветата оредяваха, но когато тръгна натам, обръщайки се постоянно назад, за да е сигурна, че няма да изгуби от поглед излинялото синьо на покривалото, откри, че става въпрос за няколко брези, чиито бели стъбла създаваха илюзия за светлина. Върна се при каретата и тръгна в противоположната посока, макар че натам дърветата изглеждаха по-гъсти.
Пътят беше на не повече от сто метра. Киврин преодоля с усилия един паднал ствол, провря се през гъсталак от грохнали под собствената си тежест върби и надзърна да го огледа. От статистическия отдел го бяха нарекли главен път, но той въобще не приличаше на такъв. Не приличаше дори на път. Просто нещо, по което се прибират кравите. Така значи бяха изглеждали великолепните главни пътища на Англия през четиринайсети век, артериите, полагали основата на интензивна търговия и отваряли нови хоризонти.
Пътят бе достатъчно широк само за една кола, макар че явно по него бяха минавали коли, или поне една кола. Виждаха се дълбоки следи от колела, вече запълнени с окопали листа. В по-дълбоките лъщеше тъмна вода, по краищата й се беше образувала ледена корица.
Намираше се на дъното на някаква падина. Пътят тръгваше стръмно нагоре и в двете посоки, а натам, където й се струваше, че е север, дърветата свършваха някъде по средата на склона. Тя се обърна и погледна назад. Каретата все още се виждаше — единственото синьо петно, — но едва ли някой щеше да я забележи. Да, мястото бе идеално да е била нападната от главорези и крадци.
Беше най-подходящото място за достоверността на разказа й, но едва ли някой щеше да я види как се катери по склона или пък ако видеха синьото платнище, щяха да си помислят, че някой ги чака в засада и да пришпорят конете си.
Изведнъж Киврин се сети, че както е подала глава от храстите, много повече прилича на същите тези главорези, отколкото на невинна девица, съвсем наскоро фрасната по главата.
Така че излезе на пътя, вдигна ръка към слепоочието си и извика:
— Помогнете ми, защото злочеста съм аз в неволята си!
Беше снабдена с устройство, което трябваше да превежда автоматично всичко, което казва, на средновековен английски, но господин Дануърти беше настоял да научи наизуст поне първите си няколко реплики и целия предишен следобед тя бе прекарала с господин Латимър в упражняване на произношението.
— Помогнете ми, защото ограбена бях от безмилостни злосторници — викна тя пак.
Зачуди се дали да не легне на пътя, но си даде сметка, че е още по-късно, отколкото беше предполагала — слънцето почти беше залязло, — и че ако иска да види какво има оттатък хълма, трябва да тръгне веднага. Преди това обаче трябваше по някакъв начин да отбележи мястото за срещата със своите хора.
В нито една от върбите около пътя не се открояваше нищо отличително. Киврин потърси камък, с който да обозначи мястото, от което се виждаше каретата, но из буйните треволяци от двете страни на пътя нямаше и помен от такъв. В крайна сметка тя се шмугна отново в храсталака — косата и пелерината й постоянно се закачаха в клоните на върбите — взе ковчежето с пиринчен обков, което беше точно копие на един от експонатите в „Ашмолиън“, и го отнесе до пътя.