„Не мога да позволя това да се случи и на Роузмунд — мислеше си Киврин. — Та тя е само на дванайсет години.“ Сигурно имаше нещо, което можеше да направи. Нещо. Вирусът на чумата беше бактерия. Стрептомицинът и медикаментите на сулфатна основа можеха да я убият, но Киврин нямаше как да ги произведе… а освен това не знаеше къде е мястото на спускането.
Гавин пък беше заминал за Бат. Че как няма да замине? Еливис се беше втурнала към него, беше се метнала на врата му и той щеше да отиде къде ли не, щеше да направи какво ли не за нея, дори ако това означаваше да доведе съпруга й.
Опита се да изчисли колко време ще му трябва да стигне до Бат и да се върне. Дотам бяха седемдесет километра. Ако препускаше през цялото време, можеше да стигне за ден и половина. Значи дотам и обратно — три дни. Ако нещо не го задържеше, ако намереше лорд Гийом веднага, ако не се разболееше. Доктор Ааренс й беше казала, че болните от чума, за които не се полагат никакви грижи, умират за четири-пет дни, но Киврин не можеше да си представи, че писарят ще изкара толкова дълго. Температурата му се беше качила отново.
Киврин беше бутнала ковчежето на лейди Имейн под леглото, преди да докарат и Роузмунд в стаята. Сега го измъкна и разгледа изсушените билки и разните прахчета. През четиринайсети век хората бяха използвали срещу чумата билки — жълт кантарион и кучешко грозде например, но те бяха също толкова безполезни, колкото стритите изумруди.
Бълхавче можеше и да помогне, но тя не можа да открие никакви розови или лилави цветчета в малките ленени торбички.
Когато Рош се върна, Киврин го изпрати да донесе върбови клонки от потока и запари от тях горчив чай.
— Каква е тази отвара? — попита Рош, когато опита течността и направи намръщена физиономия.
— Аспирин — отговори Киврин. — Поне се надявам.
Рош даде една чаша на писаря, на когото въобще не му беше до вкуса на отварата. Температурата му малко поспадна, но тази на Роузмунд се покачваше непрестанно през целия следобед, докато накрая момичето не започна да се тресе от студени тръпки. Когато Рош излезе за вечерната молитва, вече беше толкова гореща, че човек дръпваше уплашено ръка при допир.
Киврин я отви и се опита да намокри ръцете и краката й със студена вода, за да смъкне температурата, но Роузмунд се отдръпна яростно.
— Не е почтено да ме пипате така, сър — каза тя през тракащите си зъби. — Можете да сте сигурен, че ще обадя на баща ми като пристигне.
Рош не се върна. Киврин запали лоените свещи и подпъхна завивките около Роузмунд. Какво ли му се беше случило?
На задимената светлина Роузмунд изглеждаше още по-зле — лицето й беше някак изпито и изкривено. Мърмореше си нещо под носа и непрестанно повтаряше името на Агнес, а веднъж попита изплашено:
— Къде е той? Вече трябваше да е дошъл.
„Трябваше да е дошъл, наистина“ — мислеше си Киврин. Камбаната беше ударила за вечерна молитва преди повече от половин час. „Рош е в кухнята — каза си тя, — за да ни направи супа за вечеря. Или пък е отишъл при Еливис, за да й разкаже за състоянието на Роузмунд. Не се е разболял.“ Въпреки това тя стана, покатери се на пейката пред прозореца и огледа двора. Времето се захлаждаше, небето беше мрачно. По двора нямаше никого, отникъде не идваше нито светлина, нито звук.
В този момент Рош отвори вратата и тя скочи от пейката.
— Къде бяхте? Аз… — започна Киврин и спря.
Рош беше облякъл расото и носеше мирото и самото причастие. „Не — помисли си тя и погледна към Роузмунд. — Не.“
— Бях при управителя Улф — каза отец Рош. — Изповядах го.
„Слава Богу, не е за Роузмунд“ — помисли си Киврин, но в същия момент осъзна смисъла на думите му. Чумата беше дошла в селото.
— Сигурен ли сте? — попита тя. — Има ли отоци като от чума?
— Да.
— Колко души са?
— Жена му и двама сина — отговори той уморено. — Казах й да носи маска, а синовете ги изпратих да насекат върбови клонки.
— Добре — съгласи се Киврин. Нищо добро нямаше в цялата работа. Не, това просто не беше вярно. Поне беше от бубонния тип, та все още имаше някакъв шанс жената и двамата сина да не се заразят. Колко ли обаче други хора беше заразил той, а и кой беше заразил него самия? Улф въобще не беше влизал в контакт с писаря. Сигурно се беше заразил от някой от слугите. — Има ли други болни?
— Не.
Това не означаваше нищо. Изпращаха за Рош едва когато легнеха на легло, когато ги завладееше паниката. Възможно бе в селото вече да има още три-четири случая. Или пък десетки.