— Девойката си казала: „Тук хич не ми харесва“, и се опитала да се върне, но вече не виждала пътеката, защото било много тъмно, и изведнъж нещо скочило отгоре й!
— Вълк — прошепна Агнес.
— Не — поправи я Киврин. — Мечка било. А мечката казала: „Ти какво правиш в моята гора?“
— Девойката много се уплашила — продължи Агнес с тънко и изплашено гласче.
— Да. „О, мечко, моля те, не ме изяждай — казала девойката. — Загубих се и не мога да намеря пътя към дома.“ Мечката обаче била от добрите мечки, макар че изглеждала много свирепа. Тя казала: „Аз ще ти помогна да намериш пътя и да се измъкнеш от гората“, а девойката попитала: „Ама как? Та тук е толкова тъмно.“ „Ще попитаме бухала — отговорила мечката. — Той вижда всичко в тъмното.“
Тя продължи да разказва, като импровизираше през цялото време продължението на приказката и се чувстваше странно успокоена от собствените си измислици. Агнес престана да я прекъсва. След известно време Киврин се изправи, без да спира да говори, и надникна през барикадата.
— „Знаеш ли как се излиза от гората?“ — попитала мечката свраката. „Да“ — отвърнала свраката.
Агнес беше заспала, подпряна на масата, пелерината се беше разстлала около нея.
Някой трябваше да я завие, но Киврин не посмя. Всички завивки бяха пълни с микробите на чумата. Тя погледна към лейди Имейн, която се беше обърнала към стената и не спираше да се моли.
— Лейди Имейн — повика я тихо Киврин, но старицата въобще не даде признаци, че я е чула.
Киврин сложи още дърва в огъня и се върна да седне до масата.
— „Зная как може да се излезе от гората — казала свраката. — Ей сега ще ви покажа пътя“ — продължи да разказва Киврин съвсем тихо. — Обаче полетяла толкова бързо над дърветата, че те въобще не можели да я последват.
Сигурно се беше унесла, защото когато се събуди, огънят беше угаснал, а вратът я болеше непоносимо. Роузмунд и Агнес продължаваха да спят, но писарят се беше събудил. Викаше Киврин, но думите му бяха неразбираеми. Целият му език беше обложен, а дъхът му беше толкова зловонен, че Киврин трябваше да извърне глава, за да си поеме дъх. Бубонът му отново беше започнал да пуска секрет — гъста тъмна течност, която миришеше на развалено месо. Киврин му направи нова превръзка, стиснала зъби да не повърне, а старата отнесе в ъгъла на залата. След това излезе да си измие ръцете на кладенеца, като първо изля от ледената вода върху едната ръка, а после и върху другата, докато поемаше от свежия въздух с пълни гърди.
На двора се появи и отец Рош.
— Улрик — синът на Хал — съобщи й той, докато влизаха в къщата. — И един от синовете на иконома — най-големият — Уолтеф. — Той се препъна в пейката, която беше най-близо до вратата.
— Изтощен сте — каза Киврин. — Трябва да легнете и да си починете.
Имейн се надигна и тръгна към тях.
— Няма да остана тук. Дойдох само да взема един нож, за да нарежа върбови клонки — обясни Рош, но приседна до огъня и се вгледа с невиждащ поглед в пламъците.
— Починете си поне мъничко — каза Киврин. — Ще ви донеса малко пиво. — Тя избута пейката настрани и тръгна да излиза.
— Ти ни донесе тази болест — чу се гласът на лейди Имейн.
Киврин се обърна. Старата жена беше застанала насред залата, впила погледа си в Рош. Беше притиснала книгата към гърдите си.
Заради твоите грехове болестта дойде тук.
Тя се обърна към Киврин.
— Той каза хвалебствената молитва за Мартинов ден в деня на св. Еузебий. Освен това расото му е мръсно. — Говореше по същия начин, както когато се беше оплаквала на сестрата на сър Блоет, а пръстите й шаваха непрестанно, сякаш броеше греховете на отец Рош. — Изгася свещите с пръсти и така счупва фитилите им.
Киврин я гледаше и си мислеше: „Тя се опитва да оправдае собствената си вина. Тя написа на епископа бележка, че иска нов капелан, тя му каза къде се намира семейството. Не може да понесе мисълта, че е помогнала чумата да дойде и в тяхната къща.“ Подобни мисли се въртяха в главата на Киврин, но не можеха да предизвикат у нея никаква жалост към старицата. „Нямаш никакво право да укоряваш Рош — говореше си тя наум, — той прави всичко, което е по силите му. А ти само си стоиш на колене в ъгъла и се молиш.“
— Чумата не е изпратена от Бог като наказание — обясни тя на Имейн хладно. — Това е болест.
— Той забрави думите на „Confíteor Deo“ — допълни Имейн, но се върна в ъгъла си и отново застана на колене. — Постави свещите за олтара на преградата.
Киврин се приближи до Рош.