Продължава да чете сутрешната и вечерната молитви, да се моли по всякакъв повод, да разказва на Господ за Роузмунд и за това кой още се е заразил, да докладва за симптомите им и за мерките, които вземаме за болните, сякаш Той наистина го чува. Така както аз говоря на вас.
Чудя се дали Бог ни чува, но няма достъп до нас заради нещо още по-страшно и от времето, нещо, което му пречи да дойде и да ни намери?
(Пауза)
Чумата вече се чува. По селата бият камбани за погребения: девет удара за мъж, три за жена, един за дете, а след това един час равномерно биене. Есткоут тази сутрин погреба двама, а Озни бие непрестанно от вчера. Камбаната на югозапад, която ви казах, че бях слушала при пристигането си тук, е замлъкнала. Не мога да разбера дали чумата там вече е отминала, или просто не е останала жива душа да бие камбаната.
(Пауза)
Моля се Роузмунд да не умира. Моля се Агнес да не се разболее. Моля се Гавин да се върне.
28.
През нощта се разболя момчето, което беше побягнало от Киврин в деня, когато тя се беше опитала да намери мястото на спускането. Майка му беше в църквата и чакаше отец Рош за сутрешната молитва. Момчето имаше един бубон на гърба, който Киврин цепна, докато майката и Рош го държаха.
Тя не искаше да прави това. Скорбутът вече го беше направил доста слабо, а освен това тя не знаеше дали на гърба има някакви артерии. Състоянието на Роузмунд като че ли хич не се подобряваше, макар че Рош твърдеше, че пулсът й бил по-силен. Тя беше бледа — сякаш от тялото й се беше изцедила цялата й кръв, и неподвижна. А видът на момчето подсказваше, че може би няма да издържи на загубата на кръв.
След цепването обаче не тече почти никаква кръв, а след това кръвта започна да зачервява страните му още докато Киврин измиваше ножа.
— Дайте му чай от розови бодли — нареди Киврин, като си мислеше, че това поне ще помогне на скорбута му. — И от върбова кора. — Тя задържа ножа над пламъците; Огънят в никакъв случай не беше по-голям от този в деня, когато беше седяла до огнището, неспособна да намери мястото на спускането. Момчето въобще нямаше да се стопли, а ако кажеше на жената да събере съчки, на заразата щяха да бъдат изложени и други хора. — Ще ви донесем малко дърва — каза тя, но после се зачуди как точно ще стане това.
От коледното пиршество беше останала храна, но всичко друго свършваше много бързо. Бяха изгорили по-голямата част от вече нацепените дърва в опитите да държат помещението достатъчно топло за Роузмунд и писаря, а нямаше кого да помолят да нацепи още и да ги подреди до кухнята. Управителят беше болен, а икономът се грижеше за жена си и сина си.
Киврин събра един наръч нацепени трески, както и няколко парчета кора за подпалки и ги отнесе до колибата на болното момче. Щеше й се да може да го премести в господарската къща, но нямаше как.
Еливис беше останала при Роузмунд цялата нощ, за да й дава върбов чай и да промива раната й. Бяха им свършили парцалите и тя беше накъсала забрадката си на ивици. Беше седнала така, че да вижда паравана, и на всеки няколко минути ставаше и отиваше до вратата, сякаш беше чула, че някой пристига. С дългата си тъмна коса, спусната върху раменете, тя в никакъв случай не изглеждаше по-голяма от Роузмунд.
Киврин отнесе подпалките на жената и ги стовари на мръсния под до клетката на плъха. Него вече го нямаше. Без съмнение го бяха убили, и то без да е виновен.
— Бог ни изпраща благословията си — каза тя на Киврин и приклекна до огъня, за да го раздуха.
Киврин прегледа пак момчето. От бубона му продължаваше да се процежда чиста водниста течност, което беше добър знак. Раната на Роузмунд беше кървяла до средата на нощта, след което беше започнала да се подува и втвърдява отново. „А втори път не мога да я цепна — мислеше си Киврин. — Тя просто няма да издържи на повече загуба на кръв.“
Тръгна към къщата, замислена дали да отиде да отмени за малко Еливис, или да насече дърва. По пътя срещна Рош, който тъкмо излизаше от колибата на иконома. Съобщи й новината, че още две от децата на иконома са болни.
Бяха двете най-малки момченца и очевидно ставаше въпрос за белодробна чума. И двамата кашляха, а майката храчеше водниста течност. „Бог да ни е на помощ!“
Киврин се върна в къщата. Вътре беше още задимено от сярата и на жълтеникавата светлина ръцете на писаря изглеждаха почти черни. Огънят въобще не беше в по-добро състояние от този в колибата на жената с момчето. Киврин внесе последните нацепени дърва и каза на Еливис да си почине и че тя ще поседи при Роузмунд.
— Не — отвърна Еливис и погледна към вратата. После добави като на себе си: — От три дни е на път.