До Бат бяха седемдесет километра, което означаваше поне ден и половина с кон в едната посока и още толкова на обратно, ако е успял да вземе отпочинал кон от Бат. Можеше да се върне и този ден, ако беше намерил лорд Гийом веднага. Ако въобще се върнеше.
Еливис пак погледна към вратата, сякаш беше чула нещо, но единственият звук идваше от Агнес, която говореше нежно на количката си. Беше я покрила с една кърпа като с покривка и й даваше въображаема храна с една лъжица.
— И тя е болна от синята болест — обясни малката на Киврин.
Киврин прекара останалата част от деня в домакинска работа — носеше вода, направи бульон от печения джолан, почистваше гърнетата. По едно време се появи кравата на иконома. Въпреки нарежданията на Киврин вимето й беше издуто до пръсване. Животното се появи с мучене, тръгна подир Киврин и започна да я побутва, докато тя не се предаде и не я издои. Рош пък цепеше дърва между посещенията си при иконома и момчето, а Киврин се ядосваше, че не се е научила как се цепят дърва и се мъчеше непохватно с големите цепеници.
Привечер икономът дойде да им донесе вестта, че се е разболяла и най-малката му дъщеря. Имаше вече осем болни. В селото живееха четирийсет души. Между една трета и половината от Европа се беше заразила от чумата и умряла, а господин Гилкрист си мислеше, че цифрите са преувеличени. Една трета означаваше тринайсет души от това село — само още пет нови болни. Дори при петдесет процента щяха да са необходими само още дванайсет души, а всички деца на иконома вече бяха имали контакт с вируса.
Тя ги огледа: най-голямата дъщеря — набита и мургава като баща си, най-малкото момче с фино лице като на майка си, измършавялото бебе. „Всички ще се заразите — помисли си Киврин, — и остават само още осем.“
Тя като че ли вече не чувстваше нищо и дори когато бебето започна да плаче и момичето го взе на коленете си и напъха мръсния си пръст в устенцата му, не го спря.
„Тринайсет — молеше се Киврин. — Най-много двайсет.“
Към писаря също не чувстваше нищо, макар че беше съвсем ясно, че до сутринта ще е мъртъв. Устните и езикът му бяха покрити с кафеникава слуз, а когато кашляше, изплюваше водниста течност, примесена с кръв. Тя го почистваше някак автоматично, без да чувства нищо.
„От недоспиване е — мислеше си тя, — заради това всички сме станали толкова безчувствени.“ Полегна до огъня и се опита да заспи, но не я хващаше сън, нито се чувстваше уморена. „Още осем души — мислеше си тя, правейки безброй сметки. — Майката ще се разболее, а също така и жената и децата на управителя. Остават четирима. Нека нито един от тях да не е Агнес. Или пък Еливис. Или Рош.“
На сутринта Рош намери готвачката паднала в снега пред колибата си — полузамръзнала и храчеща кръв. „Девет“ — каза си Киврин.
Готвачката беше вдовица. Нямаше кой да се грижи за нея, та решиха да я внесат в господарската къща и да я сложат до писаря. За най-голяма изненада и ужас той продължаваше да живее. Кръвоизливите вече се бяха разпространили из цялото тяло, гърдите му бяха осеяни със синкаво-лилави петна, а ръцете и краката му бяха станали почти чисто черни. Страните му се бяха покрили с черна набола брада, която също като че ли беше някакъв симптом, а лицето му под нея ставаше все по-черно.
Роузмунд продължаваше да лежи бледа и безмълвна, на ръба между живота и смъртта, а Еливис се грижеше за нея спокойно и внимателно, сякаш и най-малкото неправилно движение, и най-слабият шум щяха да я хвърлят в лапите на смъртта. Киврин стъпваше на пръсти между дюшеците, а Агнес, която знаеше, че трябва да пази тишина, съвсем излезе от релси.
Хлипаше, висеше на барикадата, молеше Киврин на всеки пет минути да я заведе да си види кученцето или понито, да й даде нещо за ядене, да довърши приказката за непослушното момиче в гората.
— Как свършва де? — виеше тя така, че на Киврин й идеше да заскърца със зъби. — Вълците изяждат ли я?
— Не знам — изсъска Киврин на четвъртия път. — Иди да седнеш при баба си.
Агнес погледна презрително към лейди Имейн, която продължаваше да стои на колене в ъгъла, обърнала гръб на всички.
— Баба не иска да си играе с мен.
— Ами тогава иди да си поиграеш с Мейзри.
Детето се подчини, но така безмилостно започна да измъчва слугинята, че тя накрая си отмъсти и Агнес се върна с викове и писъци, че Мейзри я била ощипала.
— Много добре я разбирам — каза Киврин и ги изпрати и двете на тавана.
След това отиде да види какво става с момчето. Неговото състояние се беше подобрило и то вече седеше в леглото. Когато Киврин се върна в къщата, Мейзри беше заспала и хъркаше.