Не че идеята беше гениална — ковчежето беше достатъчно малко, че да може всеки случайно минаващ да го отнесе — но тя така или иначе щеше само да се качи до върха на хълма. Ако след това решеше да тръгне към селото, щеше да се върне и да остави по-надежден белег. Ледената корица по локвичките беше непокътната. Цял ден, а може би и цяла седмица по пътя не беше минавала жива душа.
Тя се поръси с треволяци по гърдите и тръгна нагоре. С изключение на замръзналата кална дупка в дъното, пътят беше много по-равен, отколкото беше очаквала. Равната му повърхност й подсказа, че въпреки запустелия му вид, по него минават доста коне.
Наклонът въобще не беше голям, но Киврин се задъха още след първите няколко крачки, а слепоочието й отново започна да пулсира. Надяваше се, че последиците от прекрачването на такава голяма граница във времето няма да се влошат — още повече че не беше проверила „точните си времеви координати“ — нито пътят, нито гората не доказваха със сигурност, че е в 1320 година.
Единствените следи от цивилизация бяха дълбоките коловози, което означаваше, че може да се намира в който и да било период от историята след изобретяването на колелото и преди появата на павираните пътища, но дори и това не можеше да се каже със сигурност. И досега имаше подобни пътеки на не повече от пет мили от Лондон, грижливо съхранени от Националния тръст за удоволствие на японските и американските туристи.
Можеше също така да не е отишла въобще никъде и като стигне до върха на хълма да види разкопките на госпожа Монтоя или някоя космическа инсталация. „Много ще ми е неприятно, ако трябва да разбера точните си времеви координати по това, че ме е блъснал велосипед или пък лека кола — помисли си тя и бързо се измести към храстите. — Ако обаче не съм отпътувала никъде, тогава защо ще имам такова ужасно главоболие и чувството, че не мога да направя нито крачка повече?“
Стигна до билото и спря, останала съвсем без дъх. Не беше трябвало да върви по края на пътя. По него още не беше минавала лека кола. Нито пък камион или бъги. Гората продължаваше на юг и на запад. Ако беше тръгнала натам, със сигурност щеше да се изгуби.
Далече на изток също се виждаха дървета — от двете страни на сребристосиня река. Темза? Чаруел? Дърветата бяха много повече, отколкото си беше мислила. В „Опис на именията в Англия“ от 1086 година се съобщаваше, че не повече от петнайсет процента от земята е залесена, а според статистическия отдел прочистените от дървета земи за ниви и населени места през четиринайсети век били намалили тази цифра до тринайсет. Или статистиците, или авторите на „Описа“ бяха недогледали изчисленията си много сериозно. Докъдето стигаше поглед, беше пълно с дървета.
Но не се виждаха никакви селища. Дърветата бяха голи и тя щеше да забележи, ако имаше някакви църкви или имения. Нищо обаче не подсказваше за каквото и да било присъствие на живот.
И все пак трябваше да има селища, щом имаше ниви. Бяха на тесни ивици, което без съмнение беше присъщо за Средновековието. В една от нивите имаше и овце, но Киврин не видя никой да ги наглежда. Далеч на изток се виждаше четвъртито сивкаво, замъглено петно, което по всяка вероятност беше Оксфорд. Киврин примижа и почти успя да различи стените и плътните очертания на Карфакс Тауър, макар че на фона на помръкващата светлина не можа да открие и следа от кулите на „Св. Фрайдсуайд“ или „Осни“.
А светлината определено намаляваше. Небето беше бледо, лавандуловосиньо с розови оттенъци по западния хоризонт и ставаше все по-тъмно.
Тя се прекръсти, после събра ръцете си като за молитва и приближи схванатите си пръсти към лицето си.
— Е, господин Дануърти, пристигнах. Май съм попаднала точно където трябва — повече или по-малко. Не съм точно на пътя между Оксфорд и Бат. Намирам се на около петстотин метра южно от него, на един горски път. Виждам Оксфорд на около десет мили оттук.
След това записа на устройството евентуалното време на денонощието, а също така и онова, което й се струваше, че вижда. После притисна ръце към лицето си. Трябваше да запише в „Описа на именията в Англия“ какво възнамерява да прави, макар че изобщо нямаше представа какво точно ще е то. В разстилащата се на запад от Оксфорд равнина трябваше да има поне десетина села, но тя не виждаше нито едно, въпреки че обработваемите площи и пътят си бяха на мястото.
На пътя нямаше никого. От другата страна на хълма той се спускаше лъкатушно, след което незабавно изчезваше в гъстите шубраци. На около половин миля по-нататък обаче се намираше главният път, където всъщност трябваше да се озове тя при спускането. Главният път беше равен, широк, потънал в светлозелени багри. Но и по него нямаше жив човек — поне докъдето стигаше погледът й.