— Къде е Агнес? — попита Киврин.
Еливис се огледа разсеяно.
— Не знам. Бяха на тавана.
— Мейзри — каза Киврин. — Събуди се. Къде е Агнес?
Мейзри премигна глупаво.
— Не трябваше да я оставяш сама — каза Киврин.
Тя се качи на тавана, но Агнес я нямаше, та се наложи да провери и в моминската стая. И там я нямаше. Върне се при Мейзри и викна:
— Къде е Агнес?
Мейзри я изгледа глупаво и скри ушите си с ръце.
— Точно така — каза Киврин. — Наистина ще те зашлевя, ако не ми кажеш къде е.
Мейзри падна на колене и зарови лице в полите й.
— Къде е? — пак попита Киврин и я вдигна. — Нали трябва да я гледаш. Това е твоя отговорност!
Мейзри зави високо и пронизително, също като животно.
— Престани! — викна Киврин. — Покажи ми накъде е тръгнала! — И я избута към паравана.
— Какво става? — попита Рош, който тъкмо влизаше.
— Агнес — отвърна Киврин. — Трябва да я намерим. Може да е тръгнала из селото.
Рош поклати глава.
— Не я видях там. По-скоро е в някоя от постройките в двора.
— В конюшнята — каза Киврин облекчено. — Казваше, че искала да си види понито.
В конюшнята я нямаше.
— Агнес! — викаше Киврин във вмирисания на тор мрак. — Агнес!
Понито на Агнес зацвили и се опита да излезе от бокса си, а Киврин се зачуди кога ли са го хранили за последен път и къде са се дянали кучетата. Тя надникна в бокса и зад яслите — въобще навсякъде, където можеше да се скрие едно малко момиченце. Или пък да заспи.
„Може да е отишла в плевнята“ — помисли си Киврин и излезе от конюшнята, като закри очите си от светлината. Точно в този момент Рош излизаше от кухнята.
— Намерихте ли я? — попита го Киврин, но той не я чу. Беше се обърнал към портата, сякаш се опитваше да чуе нещо.
Киврин също се ослуша, но не чу нищо.
— Какво има? — попита тя. — Да не би да я чувате да плаче?
— Господарят е — отвърна той и хукна към портата.
„О, не, не Рош!“ — помисли си Киврин и хукна подире му. Беше се спрял и отваряше портата.
— Отец Рош — каза Киврин и в същия момент чу приближаването на кон.
Носеше се към тях в галоп, копитата му отекваха силно по замръзналата земя. Киврин си помисли, че Рош е решил, че се връща господарят на имението. „Мисли си, че съпругът на Еливис най-сетне се е върнал! — А после — стресната от надеждите си: — Това е господин Дануърти!“
Рош вдигна тежкото резе.
„Трябват ни стрептомицин и дезинфектанти, а той трябва да вземе Роузмунд и да я заведе в някоя болница. Трябва да й се направи преливане на кръв.“
Рош бутна портата.
„И ваксина — мислеше си тя като обезумяла. — Хубаво е да вземе таблетките за поемане през устата. Къде е Агнес?“ Трябваше да намери Агнес и да я отведе на безопасно място.
Конят почти беше стигнал до портата.
— Не! — извика тя, но вече беше твърде късно: Рош беше отворил портата.
— Не може да влиза тук! — извика Киврин. — Ще се зарази!
Но конникът вече беше влязъл в двора.
— Гавин е! — каза Рош и черният жребец наистина приличаше на този на Гавин, само дето отгоре му имаше някакво момче. Сигурно беше на годините на Роузмунд, а лицето и дрехите му бяха покрити с кал. Жребецът също беше опръскан с кал и дишаше тежко, а самото момче изглеждаше също толкова изморено. Носът и ушите му бяха почервенели от студа. Понечи да слезе, вперило очи в тях.
— Не трябва да идваш тук — каза му Киврин, като гледаше да изговаря думите бавно, за да не заговори отново на английски от двайсет и първи век. — Чумата вече вилнее из това село.
Момчето я изгледа неразбиращо.
— Синята болест — поясни тя.
— Тя е навсякъде — каза момчето. И се обърна да вземе нещо от торбата зад седлото. — Нося ви вест. — Подаде една кожена кесия на Рош и свещеникът пристъпи напред да я вземе.
— Не! — извика Киврин. — Пусни я на земята! Не трябва да се докосваш до нас!
Момчето извади един кожен свитък от кесията и го хвърли в краката на Рош.
Рош го вдигна от каменните плочи и го разви.
— Какво пише тук? — попита той, а Киврин си помисли: „Ама разбира се, та той не може да чете.“
— Не знам — отвърна момчето. — Изпраща го епископът на Бат. Трябва да го отнеса до всички енории.
— Може ли аз да го прочета? — попита Киврин.
— Може пък да е от господаря — каза Рош. — Може би изпраща вест, че са го задържали.
— Да — каза Киврин, докато го взимаше от ръцете му, но вече знаеше, че не пише това.
Беше на латински, изписано с толкова орнаментирани букви, че едва се четеше, но това нямаше значение. Вече го беше чела. В „Бодлейън“.
— „Заразният мор на тези дни, който се разпространява във всички посоки, е оставил много църкви и други поселения в нашия диоцез без викарии или свещеници, които да се грижат за енориашите“ — почна да чете тя.