Погледна към Рош. „Не. Не и тук. Няма да позволя това де се случи и тук.“
— „Понеже не могат да се намерят свещеници, които да са готови…“ — Свещениците или бяха измрели, или си бяха плюли на петите. Никой не можеше да бъде убеден да ги замести, а хората умираха „без свещенодействието на покаянието“.
Тя продължи да чете, макар че виждаше не черните букви, а избледнелите кафяви, които беше разчитала часове наред в „Бодлейън“. Тогава си беше мислила, че писмото е надуто и абсурдно. „Хората са измирали навсякъде“, беше казала тя на Дануърти високомерно, „а единственото, за което се е притеснявал епископът, е бил църковният протокол!“ Сега обаче, докато го четеше на изтощеното момче й също толкова изтощения отец Рош, самото писмо също звучеше изтощено. И отчаяно.
— „Ако са в предсмъртна агония и не могат да изпълняват задълженията си на свещеници — продължи да чете тя, — трябва да се изповядат един на друг. Подканяме ви с това настоящо писмо, в името на Иисус Христос, да направите точно така.“
Когато свърши да чете, нито момчето, нито отец Рош не казаха нито дума. Тя се зачуди дали момчето си дава сметка какво точно разнася по енориите. Нави свитъка и му го подаде.
— Яздя от три дни — каза момчето уморено. — Не мога ли да си почина тук за малко?
— Опасно е — отговори му Киврин. Беше й жал за него. — Ще ти дадем храна — и за теб, и за коня ти.
Рош се обърна, за да тръгне към кухнята, и в този момент Киврин се сети за Агнес и попита:
— Да си видял едно малко момиченце по пътя? Едно петгодишно дете с червена пелерина и качулка?
— Не — отвърна момчето, — но по пътищата има много хора. Бягат от мора.
Рош излезе от кухнята с един чувал. Киврин тръгна да донесе овес за коня — и в този момент покрай нея се стрелна Еливис.
— Недейте… — извика Киврин, но Еливис вече беше хванала юздата на жребеца.
— Откъде идваш? — попита тя и сграбчи ръкава на момчето. — Да си видял помощника на съпруга ми — Гавин?
Момчето като че ли се изплаши.
— Идвам от Бат с послание от епископа — отвърна то и дръпна юздите. Конят изцвили и удари крака в земята.
— Какво послание? — викна Еливис. — От Гавин ли е?
— Не познавам мъжа, за когото говорите — отвърна момчето.
— Лейди Еливис — каза Киврин и пристъпи към тях.
— Гавин язди черен жребец със седло, обточено със сребърен ширит — продължи Еливис, без да пуска поводите на жребеца. — Замина за Бат да доведе съпруга ми, който свидетелства в един процес на наказателния съд.
— В Бат не отива никой — каза момчето. — Всеки, който все още може, бяга оттам.
Еливис се олюля.
— Няма нито съд, нито закон — каза момчето. — Мъртвите лежат по улиците и всички, които се осмелят дори да ги погледнат, също умират. Разправят, че е дошъл краят на света.
Еливис пусна юздата, обърна се и погледна с надежда Киврин и Рош.
— Ами значи скоро ще си дойдат. Не си ли ги видял по пътя? Той язди черен жребец.
— Има много хора на черни жребци. — Момчето понечи да подкара коня към Рош, но Еливис не помръдна.
Рош му подаде чувала с храна. Момчето се наведе, грабна го и извъртя коня, при което за малко да сгази Еливис, която въобще не се опита да се махне от пътя му.
— Не се връщай при епископа — каза Киврин.
Момчето подръпна поводите, по-изплашено от нея, отколкото от Еливис.
— Тръгни на север — продължи наставленията си тя. — Чумата още не е стигнала дотам.
Момчето пришпори коня и изхвърча от двора.
— Не язди по главните пътища! — извика подире му Киврин. — И недей да говориш с никого.
Еливис не помръдваше.
— Елате — каза й Киврин. — Трябва да намерим Агнес.
— Съпругът ми и Гавин сигурно са отишли първо в Кърси, за да предупредят сър Блоет — каза тя и позволи на Киврин да я отведе обратно в къщата.
Киврин я остави до огъня и отиде да търси в плевнята. Агнес я нямаше, но затова пък откри собствената си пелерина, която беше оставила там на Бъдни вечер. Наметна я и се качи в таванското помещение. После претърси и пивоварната, докато Рош търсеше в другите постройки, но така и не я намериха. Докато бяха разговаряли с вестоносеца, беше задухал силен вятър, който беше донесъл миризмата на сняг.
— Може пък да е в къщата — каза Рош по едно време. — Потърсихте ли навсякъде?
Тя претърси къщата още веднъж. Мейзри все още лежеше и скимтеше там, където я беше оставила, и Киврин едва се сдържа да не я ритне. Попита лейди Имейн, която беше коленичила до стената, дали е виждала Агнес.
Старицата въобще не й обърна внимание, само мърдаше беззвучно устни.