Киврин я разтърси за раменете.
— Видяхте ли я да излиза?
Лейди Имейн се извърна, погледна я и каза:
— Тя е виновна.
— Агнес ли? — попита Киврин вбесена. — Как може да е виновна пък тя!
Имейн поклати глава и посочи слугинята.
— Бог ни наказва за лошотата на Мейзри.
— Агнес я няма, а вече се стъмва — каза Киврин. — Трябва да я намерим. Видяхте ли къде е отишла?
— Виновна е — каза само старицата и се обърна към стената.
Ставаше късно, а и вятърът се усилваше. Киврин изтича навън и излезе на поляната.
Денят приличаше на този, в който беше излязла сама, за да намери мястото на спускането. Вятърът развяваше и омотаваше дрехите й. Някъде далече на североизток се чуваше камбана: биеше съвсем бавно и равномерно, явно за погребение.
Агнес много обичаше камбанарията. Киврин влезе вътре и я повика, макар че виждаше всичко чак до въжето на камбаната. Излезе и загледа колибите. Къде ли можеше да е отишло момиченцето?
Не в колибите, освен ако не й беше станало прекалено студено. Кученцето. Тя беше искала да отиде на гроба му. Киврин не й беше казала, че го е погребала в гората. Агнес й беше казала, че Блеки трябва да бъде погребан в двора на църквата. Киврин хукна натам.
Да, Агнес беше минала оттук. Следите от малките й ботушки вървяха от гроб на гроб, а след това тръгваха към северната част на църквата. Киврин погледна към гората. Ами ако бе отишла там? Никога нямаше да я намерят.
Тя хукна покрай църквата. Следите завиваха и стигаха до вратата. Киврин отвори. Вътре беше съвсем тъмно и дори по-студено, отколкото на двора.
— Агнес! — извика тя.
Отговор не последва, но се чу съвсем тих шум — като от плъх, който притичва да се скрие.
— Агнес? — повтори Киврин и надникна в тъмното зад гробницата и по страничните пътеки. — Тук ли си?
— Киврин? — чу се съвсем тънко гласче.
— Агнес? — потрети Киврин. — Къде си?
Малката беше при статуята на св. Катерина, свита на кълбо в червената си пелеринка. Беше се притиснала към каменните поли на статуята с широко отворени от страх очи. Лицето й беше зачервено и мокро от сълзи.
— Киврин! — извика тя и се хвърли в прегръдката й.
— Агнес, какво правиш тук? — попита Киврин ядосана, но и облекчена. Притисна я към гърдите си. — Къде ли не те търсихме.
Агнес зарови мокрото си личице в шията й.
— Криех се — отвърна тя. — Тръгнахме с Карета да видим Блеки и паднах. — Тя изтри нослето си с ръка. — Виках те и те виках, но ти не дойде.
— Ама аз не знаех къде си, миличко — каза Киврин и я погали по главицата. — Защо си дошла в църквата?
— Криех се от лошия човек.
— Какъв лош човек? — попита Киврин и се намръщи.
В този момент тежката дървена врата на църквата се отвори и Агнес така обви с ръце шията на Киврин, че щеше да я удуши.
— Лошият идва!
— Отец Рош! — извика Киврин. — Намерих я. Тук е. — Вратата се затвори и тя чу стъпките му. — Това е отец Рош — каза тя на Агнес. — Той също те търсеше. Въобще не знаехме къде си.
Детето охлаби малко хватката.
— Мейзри ми каза, че лошият ще дойде да ме вземе.
Рош пристигна задъхан и Агнес отново зарови лице в шията на Киврин.
— Болна ли е? — попита той напрегнато.
— Не мисля — отвърна Киврин. — Обаче е измръзнала. Увийте я в пелерината ми.
Рош отвърза непохватно пелерината на Киврин и я загърна около Агнес.
— Скрих се от лошия — обясни му Агнес, като се извърна в прегръдката на Киврин.
— Какъв лош? — попита Рош.
— Лошият, който ви гонеше в църквата — отвърна детето. — Мейзри каза, че идвал, хващал те и ти давал синята болест.
— Няма лош човек — каза Киврин и си помисли: „Като се приберем, ще й дам да разбере на Мейзри!“
Рош отвори вратата за свещеника. Нахлу слаба синкава светлина.
— Мейзри каза, че той е взел Блеки — каза Агнес. Трепереше. — Мен обаче не ме хвана. Аз се скрих.
Киврин си спомни черното кутре — безжизнено в ръцете й и с кръв около муцунката. Не! Тръгна бързо през снега. Агнес я тресеше, защото беше стояла в леденостудената църква. Усещаше лицето й горещо върху шията си.
„От плача е“ — каза си Киврин и я попита дали я боли главичката.
Агнес не отговори. „Не!“ — мислеше Киврин и вървеше все по-бързо. Рош я следваше по петите. Минаха покрай колибата на иконома и влязоха в двора на господарската къща.
— Не съм ходила в гората — каза Агнес, когато влязоха. — Непослушното момиче обаче е отишло, нали?
— Да — отвърна Киврин и я отнесе до огъня. — Но всичко минало добре. Бащата й я намерил и я отвел у дома. И заживели щастливо. — Тя остави детето на пейката и развърза пелерината му.