Докато говореше, по брадичката й се стичаше кървава слюнка и Рош я избърса.
— Заради болестта си вярвате в тия неща — обясни й той кротко.
— Изпратили са я да ни изтрови — продължаваше Имейн. — Виж как е отровила децата на сина ми. Сега ще се опита да ме отрови и мен, но аз няма да ям и да пия нищо, което ми дава.
— Тихо — каза Рош строго. — Не бива да говорите лоши неща за човека, който иска да ви помогне.
Тя бясно завъртя глава.
— Тя се опитва да ни убие. До един. Трябва да я изгорите. Тя е слугиня на Сатаната.
Никога не го бях виждала вбесен. Сега обаче отново беше заприличал на главорез.
— Не знаете какво говорите — каза той. — Бог я изпрати сред нас, за да ни помага.
Ще ми се това да беше вярно, да можех да им помогна поне малко, но уви, това въобще не е така. Агнес пищи да отида при нея, Роузмунд лежи като поразена от магия, писарят става все по-черен, а аз не мога да направя нищо за никой от тях. Нищичко.
(Пауза)
Вече цялото семейство на иконома е болно. Най-малкото момче — Лефрик — беше единственият, който имаше бубон, та го доведох тук и цепнах подутината. За другите не мога да направя нищо. Всички до един са с белодробната.
(Пауза)
Бебето на иконома умря.
(Пауза)
Камбаните на Кърси бият. Девет удара. За кого ли става въпрос? За пратеника на епископа? За дебелия монах, който помогна да ни отмъкнат конете? Или пък за сър Блоет? Надявам се да е така.
(Пауза)
Ужасен ден. Днес следобед умряха жената на иконома и момчето, което избяга от мен в деня, когато се опитвах да намеря, мястото на спускането. Икономът копае и двата гроба, макар че земята е така замръзнала, че се чудя как въобще успява да направи нещо. Състоянието и на Роузмунд, и на Лефрик се влошава. Роузмунд почти не може да преглъща, а пулсът й е едва доловим и неравномерен. Агнес не е толкова зле, но не мога да й смъкна температурата. Тази вечер Рош каза молитвата тук.
След началото на молитвата той каза:
— Господи Иисусе, знам, че си изпратил каквато помощ си могъл, но се опасявам, че тя не може да надвие тази черна чума. Твоята света рабиня Катрин твърди, че този ужас е болест, но как е възможно това? Защото не върви от човек на човек, а е навсякъде в едно и също време.
Така е.
(Пауза)
Управителят Улф умря.
Също и Сиб — дъщеря на иконома.
Джоан — дъщеря на иконома.
Готвачката (не й знам името).
Уолтеф — най-големият син на иконома.
(Пауза)
Повече от половината от селото вече е заразено. Моля Те, нека Еливис да не се разболява. Нито пък Рош.
29.
Той викаше за помощ, но не идваше никой и той си помисли, че всички са измрели и той е единственият оцелял. Също като онзи монах Джон Клин в манастира на францисканското братство. „Аз, в очакване на смъртта…“
Опита се да натисне бутона, за да повика сестрата, но не можа да го намери. На шкафчето до леглото имаше звънче и той посегна да го вземе. Пръстите му обаче бяха толкова слаби, че само успя да го бутне на земята. При падането си звънчето издрънча ужасно силно — щеше да му спука тъпанчетата, — но пак не се появи никой.
Следващия път когато се събуди обаче, звънчето беше пак на шкафчето. Значи някой беше дошъл, докато той беше спал. Примижа със замъглен поглед към звънчето и се зачуди колко ли време е спал. Сигурно дълго.
По нищо в стаята не можеше да разбере това. Светлина имаше, но някак без перспектива, защото нямаше никакви сенки. Можеше да бъде и следобед, и не много рано сутринта. Нито на шкафчето, нито на стената се виждаше часовник, а той нямаше сила да се обърне, за да погледне екраните на стената зад себе си. Стаята имаше прозорец, макар че той не можеше да се надигне достатъчно, че да види добре през него, но иначе си личеше, че вали дъжд. Беше валяло, когато се беше запътил към „Брейзноуз“ — можеше да е още същият следобед. Може би само беше припаднал и го бяха довели тук, за да е под наблюдение.
— „И още ще ти изпратя следното“ — чу се някакъв глас.
Дануърти отвори очи и се протегна за очилата си, но ги нямаше.
— „Ще ти наложа погибел и изгаряща треска.“
Беше госпожа Гадсън. Беше седнала до леглото му и четеше Библията. Не си беше сложила нито маска, нито предпазен костюм, макар че Библията като че ли още си беше увита в найлона.
— „И когато сте се сбрали по градовете си, ще ви изпратя мор.“
— Кой ден сме? Попита Дануърти.
Тя спря, погледна го с любопитство и продължи спокойно да чете.
— „И ще ви дам в ръцете на най-върлите ви врагове.“
Не може да бе минало много време. Когато беше отишъл да види Бадри, госпожа Гадсън четеше на пациентите. Може би все пак беше още същият следобед и Мери още не беше успяла да дойде, за да изхвърли госпожа Гадсън от стаята му.