— Можете ли да преглъщате? — попита го сестрата. Беше древната сестра от отдел „Снабдяване“.
— Трябва да ви дам лекарството за температура — каза тя с дрезгав глас. — Можете ли да преглъщате?
Той отвори уста и тя постави капсулата на езика му. После наклони главата му напред, за да може да отпие. Престилката й пропукваше неудържимо.
— Глътнахте ли го? — попита тя и го остави да се облегне.
Капсулата беше стигнала едва до средата на гърлото му, но той кимна. Дори само от това малко усилие главата започна да го цепи.
— Добре. Тогава мога да махна това. — И тя отлепи нещо от ръката му.
— Колко е часът? — попита той, като се мъчеше да не изплюе капсулата.
— Точно толкова, в колкото трябва да си почивате — отвърна тя и впери далекогледите си очи в екраните зад него.
— Кой ден сме? — попита я той, но тя вече се беше измъкнала от стаята. — Кой ден сме? — обърна се той и към госпожа Гадсън, но нея също вече я нямаше.
Не можеше да е тук от много дълго. Все още имаше силно главоболие и висока температура, които бяха първите симптоми на инфлуенцата. Може пък да беше болен само от няколко часа. Може би все още беше същият следобед, а той се беше събудил, когато са го премествали в стаята, още преди да са имали време да му свържат бутон за повикване на сестрата и да му дадат лекарството за смъкване на температурата.
— Време е за лекарството ви за температурата — каза сестрата. Вече беше друга — русата красавица, която му беше задавала един милион въпроси за Уилям Гадсън.
— Ама аз вече си го взех.
— Това беше вчера — отвърна тя. — Хайде сега да го изпием.
Първокурсникът пред стаята на Бадри му беше казал, че е пипнала вируса.
— Мислех, че сте се разболели — каза той.
— Да, но вече се оправих и скоро и вие ще се оправите.
— И тя постави ръката си зад главата му, за да я повдигне и той да може да отпие глътка вода.
— Кой ден сме? — попита я той.
— Единайсети — отвърна тя. — Всичко се обърка. Почти целият персонал се беше разболял и всички здрави работеха по две смени. — Тя написа нещо на конзолата и погледна екраните със свъсено чело.
Той се беше сетил, още преди тя да му каже, дори още преди да посегне към звънчето, за да повика някого на помощ. Треската беше превърнала в един-единствен дъждовен следобед всички безпаметни нощи и изтерзани сутрини, които той въобще не помнеше. Тялото му обаче беше следяло времето съвсем точно, беше отброявало часовете и дните, така че той да го знае дори преди сестрата да му каже. Беше пропуснал рандевуто.
Рандеву въобще не бе имало. Нали Гилкрист бе изключил мрежата. Нямаше значение дали е бил там, или не, дали е бил болен, или не. Мрежата беше изключена и той не можеше да направи нищо.
Единайсети януари. Колко ли време беше чакала Киврин на мястото на спускането? Ден? Два? Или три, преди да се замисли, че може би е объркала датата или мястото? Дали беше чакала цяла нощ до пътя между Бат и Оксфорд, свита в безполезната си бяла пелерина и без да пали огън, защото се страхуваше, че светлината може да привлече вълци или крадци? Или селяни, които бягат от чумата. И кога ли беше разбрала, че всъщност никой няма да отиде да я вземе?
— Искате ли да ви донеса нещо? — попита го сестрата и заби една спринцовка в системата му.
— От това ще мога ли да заспя? — попита той.
— Да.
— Добре — каза той и затвори очи.
Спа няколко минути, един ден или може би месец. Когато се събуди и светлината, и дъждът, и липсата на сенки — всичко си беше същото. Само дето на стола до леглото му седеше Колин, четеше книгата, която той му беше подарил за Коледа, и смучеше нещо. „Не може да съм в несвяст от много дълго — помисли си Дануърти и примижа към момчето. — «Гобстопърът» си е още почти цял.“
— А, чудесно — каза Колин и затвори книгата със замах. Тая ужасна старша сестра ми каза, че мога да остана само ако обещая да не те будя. И аз не го направих, нали? Нали ще й кажеш, че си се събудил съвсем сам?
Той извади „гобстопъра“ от устата си, разгледа го и го пъхна в джоба си.
— Видя ли я вече? Сигурно е родена през Средновековието. Също толкова некротична, колкото и госпожа Гадсън.
Дануърти примижа срещу него. Якето, в чийто джоб беше напъхал „гобстопъра“ си, беше ново — зелено, а сивият вълнен шал около врата му изглеждаше още помрачен на фона на зеленото. Самият Колин изглеждаше някак по-голям — сякаш беше пораснал, докато Дануърти беше спал.
Колин се намръщи.
— Аз съм — Колин. Познаваш ли ме?