— Разбира се, че те познавам. Защо не си си сложил маската?
Колин се ухили.
— Защото не трябва. А и освен това ти вече не си заразен. Искаш ли си очилата?
Дануърти кимна съвсем внимателно, за да не провокира наново болката.
— Когато се пробуждаше предишните пъти, въобще не можеше да ме познаеш. — Колин започна да рови в чекмеджето на нощното шкафче и му извади очилата. — Много зле беше. Помислих си, че ще ритнеш топа. През цялото време ме наричаше Киврин.
— Коя дата сме? — попита Дануърти.
— Дванайсети — отвърна Колин нетърпеливо. — Вече ме пита тази сутрин. Не помниш ли?
Дануърти си сложи очилата.
— Не.
— Въобще ли не помниш какво стана?
„Спомням си как зарязах Киврин — помисли си Дануърти. — Спомням си, че я зарязах в 1348 година.“
Колин премести стола по-близо и сложи книгата на леглото.
— Старшата сестра каза, че няма да помниш нищо заради треската — обясни му момчето, но звучеше някак ядосано, сякаш Дануърти беше виновен. — Не искаше да ме пусне да те видя и не ми казваше нищо. Мисля, че това е абсолютно несправедливо. Казват ти да седнеш в някоя чакалня, непрекъснато ти нареждат да си ходиш у дома, защото си нямал работа тук, а когато ги попиташ нещо, отвръщат: „Лекарят ще дойде след минутка“ и не ти казват нищо. Все те третират като дете. Ама нали все по някое време трябва да разбереш какво става, а? Знаеш ли какво направи старшата сестра тази сутрин? Изхвърли ме. Каза: „Господин Дануърти е много болен. Не бива да го притесняваш.“ Че аз да не съм искал да те притеснявам?!
Беше възмутен, но и някак изморен, притеснен. Дануърти си го представи как обикаля по коридорите като призрак и седи в чакалнята, ослушвайки се за всякакви новини. Нищо чудно, че изглеждаше порасъл.
— А току-що госпожа Гадсън ми каза, че трябвало да ти съобщавам само добрите новини, защото от лошите си щял да получиш нов пристъп и да умреш по моя вина.
— Виждам, че госпожа Гадсън продължава да поддържа духа — каза Дануърти и се усмихна. — Сигурно не мога да се надявам, че вирусът ще я повали, а?
Колин го изгледа изненадано, после обясни:
— Епидемията свърши. Другата седмица вдигат карантината.
Значи аналогът беше пристигнал след всичките молби на Мери. Дануърти се зачуди дали е пристигнал навреме, за да спасят Бадри, но след това се сети, че може би това беше лошата новина, която госпожа Гадсън искаше да му спести. „Лошата новина вече я чух — каза си той. — Данните от фиксирането са безвъзвратно загубени и Киврин е в 1348 година.“
— Кажи ми някоя добра новина — каза той.
— Ами от два дни никой не се е разболявал — отвърна Колин, — а освен това най-сетне пристигнаха провизиите и вече имаме нещо що-годе прилично за ядене.
— Виждам, че си имаш и нови дрешки.
Колин сведе поглед към зеленото яке.
— Това е един от коледните подаръци от майка ми. Изпратила ги след… — Той спря и се намръщи. — Изпрати ми и няколко видеофилма и лепенки за лице.
Дануърти се зачуди дали е изчакала до окончателното привършване на епидемията, за да ги изпрати. И какво ще каже Мери по този въпрос.
— Виж — каза Колин и се изправи, — закопчава се автоматично. Само натискаш едно копче ей така. Вече няма да се налага да ме гониш да си го закопчавам.
В този момент с гръм и трясък нахълта старшата сестра.
— Той ли ви събуди? — запита тя.
— Казах ли ти? — измрънка Колин. — Не съм, сестро. Толкова бях тих, че дори не се чуваше как прелиствам страниците.
— Не ме е събудил и освен това в момента не ме притеснява — намеси се Дануърти преди тя да е успяла да зададе следващия си въпрос. — Казва ми само добри новини.
— Въобще не бива да говориш на господин Дануърти. Той трябва да си почива — каза тя и закачи една нова банка към системата. — Господин Дануърти е все още много болен и не бива да го притесняват посетители. — И тя поведе Колин към вратата.
— Щом като толкова ви притесняват посетителите, защо не кажете на госпожа Гадсън да спре да му чете от Светото писание? — запротестира Колин. — Тая жена може да съсипе всекиго. — Той се спря на прага, готов да убие сестрата с поглед. — Утре ще дойда пак. Искаш ли да ти донеса нещо?
— Как е Бадри? — попита Дануърти и се опита да събере сили да чуе отговора.
— По-добре — отвърна Колин. — Почти се беше оправил, но получи нов пристъп. Вече е доста по-добре. Иска да те види.
— Не… — почна Дануърти, но сестрата вече беше затръшнала вратата.
„Бадри не е виновен“, беше казала Мери и това беше наистина така. Дезориентацията беше един от първите симптоми. Той се сети как беше набирал грешно номера на Андрюс и как госпожа Пиантини беше правила грешка след грешка на камбаната си и непрестанно се беше извинявала.