— Съжалявам — прошепна той. Бадри не беше виновен. Той беше виновен. Толкова се беше притеснявал за изчисленията на Пухалски, че беше заразил Бадри със страховете си и технологът беше решил да въведе координатите отново.
Колин беше оставил книгата си на леглото. Дануърти я придърпа към себе си. Струваше му се невероятно тежка, толкова тежка, че ръката му затрепери от усилието да я държи отворена. Нагласи я на леглото и започна да прелиства страниците. Накрая намери това, което търсеше.
Черната смърт беше стигнала до Оксфорд по Коледа. Заради нея бяха затворили университетите, а тези, които все още бяха имали сили, бяха побягнали към близките села, отнасяйки чумата със себе си. Тези, които не бяха успели да избягат, бяха измирали с хиляди, толкова много, че не беше останал „жив човек да се грижи за хората или да погребва всички трупове“. А малцината оцелели се бяха затворили по колежите — бяха се скрили с единствената цел да намерят изкупителната жертва.
Дануърти заспа с очилата на носа си, но когато сестрата понечи да ги свали, се събуди. Беше приятелката на Уилям, която дори му се усмихна.
— Извинете — каза тя и ги прибра в чекмеджето. — Не исках да ви будя.
Дануърти примижа срещу нея.
— Колин каза, че епидемията е свършила.
— Да — потвърди тя, докато разглеждаше екраните зад него. — По едно и също време откриха източника на вируса и получиха аналога. И съвсем навреме. От Статистическия бяха предсказали 85 процента смъртност, като дори при направени антивирусни ваксини и разширени Т-клетки цифрата щеше да спадне само до 32 процента. Като не се взимаше предвид недостигът на провизии и това, че голяма част от персонала вече беше на легло. Истината е, че смъртността тук беше почти деветнайсет процента, а голяма част от пациентите са все още в критично състояние.
Тя хвана китката му и огледа екраните зад главата му.
— Температурата ви е поспаднала — каза сестрата. — Вие сте голям късметлия, знаете ли. Аналогът не подейства на никой от вече заразените. Доктор Ааренс… — тя спря и той се зачуди какво ли е казала Мери. Сигурно, че е щял да ритне топа. — Голям късметлия сте — повтори сестрата. — А сега се опитайте да поспите.
Той заспа, а когато се събуди, госпожа Гадсън се беше надвесила над него, готова за атака с Библията си в ръка.
— „И ще ви изпрати всичките болести на Египет — каза тя веднага щом Дануърти отвори очи. — И всяка болест, и всяка чума, докато не бъдете затрити.“
„И ще ви дам в ръцете на най-върлите ви врагове“ — измърмори Дануърти.
— Какво? — попита госпожа Гадсън.
— Нищо.
Беше си загубила пасажа. Започна да прелиства страниците в търсене на разни болести и епидемии и по едно време продължи:
„… Защото Бог изпрати единствения си Син в света.“
„Бог никога нямаше да го изпрати, ако беше знаел какво ще се случи — помисли си Дануърти. — Ирод, избиването на младенците, Гетсиманската градина.“
— Прочетете ми нещо от Матея — каза той. — Глава 26, стих 39-и.
Госпожа Гадсън спря и го изгледа раздразнено, но все пак започна да прелиства страниците.
„И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша.“
„Бог си е нямал представа къде е Синът Му“ — мислеше си Дануърти. Беше изпратил единствения Си Син в света, но нещо се беше объркало с данните от фиксирането, някой беше изключил мрежата, за да не може Той да се добере до него, та Го арестували и Му сложили трънен венец и Го приковали на кръста.
— Глава 27 — каза той. — Стих 46-и.
Тя изкриви устни и отгърна на съответната страница.
— Наистина не мисля, че това са подходящи цитати за…
— Четете — каза Дануърти.
„А около деветия час Иисус извика с висок глас: Или! Или! Лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил?“
Киврин нямаше въобще да разбере какво се е случило. Щеше да си помисли, че е сбъркала датата или мястото, че е загубила представа за времето заради чумата, че нещо се е объркало в самото спускане. Щеше да си помисли, че са я зарязали.
— Е? — попита госпожа Гадсън. — Някакви други претенции?
— Не.
Тя се върна към страниците на Стария завет:
— „Защото ще падат от меча, от болестите и от бедствията. — След това продължи: — Всеки, който е стигнал толкова далече, ще умре от мор.“
Въпреки всичко той заспа и после се събуди без усещането за безкраен дъждовен следобед. Продължаваше да вали, но в стаята вече имаше сенки, а камбаните удряха четири часа. Приятелката на Уилям му помогна да отиде до тоалетната. Книгата беше изчезнала и той се зачуди дали Колин е идвал. Не можеше да си спомни. Когато обаче сестрата отвори шкафчето, видя книгата върху единия рафт. Помоли сестрата да повдигне възглавницата му и след като тя излезе, си сложи очилата и извади книгата.