Чумата се беше разпространила толкова хаотично, толкова коварно, че хората не бяха повярвали, че става въпрос за болест. Бяха обвинявали прокажените, старите жени, душевноболните, че са натравяли кладенците и са им правили черни магии. Всеки странен човек или чужденец незабавно е падал под подозрение. В Съсекс бяха убили с камъни двама пътуващи. В Йоркшир бяха изгорили една млада жена на кладата.
— Значи тук е била! — чу се гласът на Колин от вратата. — Помислих си, че съм я загубил.
Беше облечен в зеленото си яке и както винаги беше целият мокър.
— Трябваше да помогна на госпожа Тейлър да занесем куфарите за ръчните камбани до протестантската църква, а навънка е да не ти разправям.
Дануърти изпита облекчение, когато чу името на госпожа Тейлър. И си даде сметка, че не е попитал за никой от задържаните под карантина от страх това да не е сред лошите новини.
— Госпожа Тейлър добре ли е?
Колин докосна копчето на якето си и то се отвори автоматично, пръскайки вода във всички посоки.
— Да. На петнайсети ще изнасят концерт в протестантската църква. — И се наведе, за да види какво точно чете Дануърти.
Дануърти затвори книгата и му я подаде.
— А останалите майсторките по камбаните? Госпожа Пиантини?
— Още е в болницата. Толкова е отслабнала, че няма да я познаеш. — Той отвори книгата. — Четеше за Черната смърт, нали?
— Да — призна Дануърти. — Господин Финч не се разболя, нали?
— Не. Замества госпожа Пиантини на мястото на тенора. Много е разстроен. В пратката от Лондон нямаше тоалетна хартия и той твърди, че вече не е останало почти нищо. Много жестоко се скараха с Гадсъновица по този повод. — Той остави книгата на леглото. — Какво ще стане с твоето момиче?
— Не знам — отвърна Дануърти.
— Можеш ли да направиш въобще нещо, за да я върнеш?
— Не.
— Черната смърт е била нещо ужасно — каза Колин.
— Хората са измирали по толкова много, че не са смогвали да ги погребват. Просто ги оставяли да лежат на купчини.
— Не мога да се добера до нея, Колин. Загубихме данните от фиксирането, понеже Гилкрист е изключил мрежата.
— Това го знам. Но не можем ли да направим нещо?
— Не.
— Но…
— Смятам да говоря с лекаря да ограничи посещенията ви — каза строго старшата сестра от вратата и хвана Колин за яката на якето.
— Ами тогава започнете с ограничаване на госпожа Гадсън — ядоса се Дануърти, — а също така предайте на Мери, че искам да я видя.
Мери не се появи, но затова пък дойде Монтоя, очевидно направо от дупката си. Беше в кал до коленете, а тъмната й коса беше посивяла от прахта. С нея пристигна и Колин — зеленото му яке беше цялото на петна.
— Промъкнахме се, докато оная не гледаше — обясни Колин.
Монтоя беше свалила доста килограми. Ръцете й, поставени върху рамката на леглото, изглеждаха много слаби, а часовникът на китката й се въртеше съвсем хлабаво.
— Как си? — попита тя.
— По-добре — излъга я той, без да сваля поглед от ръцете й. Под ноктите й имаше кал. — А ти как си?
— По-добре — отвърна тя.
Сигурно веднага след като я бяха пуснали от болницата, беше отишла при разкопките да търси записващото устройство. А сега беше дошла направо тук.
— Мъртва е, нали? — попита Дануърти.
Ръцете й стиснаха рамката, след това я пуснаха.
— Да.
Значи в крайна сметка Киврин беше попаднала на точното място. Пространствените координати се бяха изместили само с няколко километра, че дори и метра, и тя беше успяла да намери пътя между Оксфорд и Бат, а след това и Скендгейт. И беше умряла там — жертва на инфлуенцата, от която се беше заразила преди да потегли. Или пък от глада по време на чумата. Или от отчаяние. Беше мъртва от седемстотин години.
— Значи си го намерила — каза Дануърти, но това въобще не беше въпрос.
— Какво да е намерила? — попита Колин.
— Записващото устройство на Киврин.
— Не съм — отвърна Монтоя.
Това не успокои Дануърти и той каза:
— Но ще го намериш.
Ръцете й бяха стиснали рамката, но въпреки това потрепериха.
— Киврин ме помоли — обясни тя. — В деня на спускането. Тя беше тази, която предложи устройството да прилича на костно шипче, за да може записът да оцелее дори ако тя загине. „Господин Дануърти се притеснява за глупости — каза ми тя, — но ако нещо се обърка, ще се опитам да направя така, че да ме погребат в двора на църквата, за да не се налага… — и гласът й потрепери — да изровиш половин Англия.“