Изведнъж тя долови някакво движение вляво от себе си, някъде по средата на равнината, която я разделяше от Оксфорд. Вгледа се и видя, че са крави — вървяха към една гориста местност, сред която вероятно се беше приютило селото. Едва ли беше селото, което я беше накарала да търси госпожа Монтоя — Скендгейт се намираше на юг от главния път.
Освен ако грешката не беше пълна и тя не беше на съвсем различно място. Но не можеше да е така. На изток от нея със сигурност се виждаше Оксфорд, а реката, която лъкатушеше южно от него към кафеникавосивото петно, което трябваше да е Лондон, със сигурност беше Темза. Нищо от това обаче не можеше да я насочи към селото. То можеше да се намира и между нея и главния път, но да не се вижда, и точно в обратната посока, и на друг път или дори пътека. Нямаше време да проверява всички възможности.
Мракът се сгъстяваше все по-бързо. След половин час може би щяха да се появят светлини, които можеше да използва като ориентир, но тя нямаше време за чакане. На запад розовите багри вече бяха придобили доста по-тъмен, лавандуловолилав оттенък, а синьото над главата й се беше превърнало във виолетово. Освен това ставаше все по-студено. Вятърът се усилваше. Диплите на пелерината й плющяха зад нея, та се наложи да се загърне по-здраво. Въобще не й се щеше да прекара една декемврийска нощ в гората с ужасно главоболие и глутница вълци около себе си, но не искаше и да я прекара легнала на студения главен път с надеждата, че все някой ще се появи.
Можеше да тръгне към Оксфорд, но нямаше никакви шансове да стигне там преди падането на нощта. Само ако можеше да види някое село, едно-единствено село, щеше да прекара нощта там, а след това да потърси и селото, за което й беше споменала госпожа Монтоя. Тя се обърна и огледа пътя, по който се беше качила, опита се да зърне светлинка или струйка дим от някое огнище, но остана разочарована. Зъбите й започнаха да тракат.
А камбаните забиха отново. Най-напред се чу тази на „Карфакс“ с типичния за нея звън, макар че от 1300 година сигурно беше излята наново поне три пъти. Преди първият й удар да заглъхне, запяха и множество други — сякаш бяха очаквали сигнала от Оксфорд. Биеха, разбира се, за вечерня, за да призоват хората от полето, да им съобщят, че е време да спират работа и да се прибират за вечерната молитва.
На нея обаче това й даваше информация за местонахождението на селата. Всички камбани биеха почти в пълен унисон, но въпреки това тя можеше да различи звука на всяка от тях. Някои бяха толкова надалеч, че до нея достигаше само последното, най-дълбоко ехо. Ето там, откъм множеството струпани дървета, и там, и там. Селото, към което се бяха запътили кравите, се намираше зад ниския хребет пред нея. При звука на камбаната кравите ускориха ход.
Едва ли не точно под носа й имаше поне две села — едното беше от другата страна на главния път, а другото — през няколко ниви, до малко поточе, потънало сред китки дървета. Селото, за което беше говорила госпожа Монтоя — Скендгейт — се намираше точно където беше предположила Киврин — в обратна посока по пътя, по който беше дошла, след замръзналите локви, отвъд отсрещния нисък хълм, на не повече от две мили.
Киврин събра ръцете си.
— Току-що разбрах къде се намира селото — започна тя и се зачуди дали и камбанният звън ще се запише в „Описа на именията в Англия“. — Тук е, на един второстепенен път. Ще се върна да издърпам каретата на пътя и после ще се завлека до селото преди да се е стъмнило съвсем, че да се строполя на нечий праг.
Една от камбаните се чуваше от много далече на югозапад. Звукът беше толкова тих, че едва стигаше до нея. Тя се зачуди дали това е камбаната, която беше чула в началото, и защо бие по този особен начин. Може би Дануърти би се оказал прав и тя биеше за погребение.
— Добре съм, господин Дануърти — изрече тя в шепите си. — Не се тревожете за мен. Вече съм тук повече от час и досега не ми се е случило нищо лошо.
Лека-полека камбаните утихнаха. Тази в Оксфорд замря най-рано, макар че по странно стечение на обстоятелствата звукът й се носеше из въздуха много по-дълго от този на останалите. Небето стана виолетово-синьо, на югоизток изгря една звезда. Киврин продължаваше да държи ръцете си като за молитва.
— Тук е много красиво.