(Пауза)
Лейди Имейн изпадна в безсъзнание и в момента Рош и дава последно причастие. Аз му казах да го направи.
— Болестта говореше чрез нея. Душата й не се е обърнала против Господа — казах му. Това не е вярно и може би тази жена не заслужава опрощение на греховете си, но и такава участ не заслужава — тялото й да е отровено и да загнива всяка секунда. Освен това не мога да я кълна, че обвинява Бог, когато аз самата обвинявам нея. А нито един от двамата не носи вината. Това е просто болест.
Светеното вино свърши, а вече нямаме и зехтин. Рош използва олио, което взема от кухнята. Мирише на гранясало. Щом й докосне по слепоочието или дланите, кожата й веднага почернява.
Това е болест.
(Пауза)
Състоянието на Агнес се влошава. Ужасно е да я гледам как лежи и се задъхва като бедното си кутре. От време на време крещи:
— Кажете на Киврин да дойде и да ме вземе. Тук хич не ми харесва!
Дори Рош не издържа. По едно време ме попита:
— Защо Бог ни наказва така?
— Не ни наказва. Това е болест — отвърнах му аз, което не е никакъв отговор за него и той го знае.
Цяла Европа също го знае, а също така и църквата. Тя ще продължи да прави извинения още няколко века, но няма да надделее над същността на събитията — че Той е позволил това да стане. Че Той не се е притекъл на помощ на никого.
(Пауза)
Камбаните замлъкнаха. Рош ме попита дали според мен това означава, че чумата е престанала да вилнее.
— Може пък Бог най-сетне да е успял да ни се притече на помощ — каза той.
Не мисля. Сигурно епископът на Бат е изпратил заповед камбаните да се спрат, защото хората се плашат. Нали така пише в книгите.
Звукът им наистина беше ужасяващ, но тишината сега е още по-ужасна. Сякаш е настъпил краят на света.
30.
Мери беше починала още в началото на боледуването на Дануърти. Беше паднала на легло в деня, в който беше пристигнал аналогът. Почти веднага беше развила пневмония, а на втория ден сърцето й беше спряло да бие. На шести януари. Богоявление.
— Трябваше да ми кажеш — въздъхна Дануърти.
— Аз ти казах — възрази Колин. — Не си ли спомняш?
Дануърти нямаше никакъв спомен за подобно нещо, не се беше досетил дори когато видя, че госпожа Гадсън си влиза съвсем спокойно в стаята му, нито пък когато Колин беше казал: „Няма да ти кажат нищо“. Дори не му се беше сторило странно, че Мери толкова време не идва да го види.
— Казах ти, когато тя се разболя — обясняваше Колин.
— Казах ти и когато почина, но ти беше много болен и не ме чуваше.
Той си представи как Колин чака пред стаята й за някакви сведения и как после идва и застава до леглото му, за да се опита да му каже.
— Съжалявам, Колин.
— Не можеше да направиш нищо. Нали и ти беше болен — отвърна Колин. — Вината не е твоя.
Дануърти беше казал същото на госпожа Тейлър, но и тя беше повярвала на тези думи също толкова, колкото и той сега вярваше на Колин. Беше сигурен, че и самият Колин не им вярва.
— Всичко мина прилично — каза Колин. — Всички бяха много мили, с изключение на Старшата. Не ми даваше да ти кажа дори след като състоянието ти започна да се подобрява. Всички останали обаче бяха много мили, с изключение на Гадсъновица. Не спря да ми чете Светото писание за това как Бог наказвал съгрешилите. Господин Финч се обади на мама, но тя не можа да дойде, така че той организира всичко около погребението. Много добър човек. И американките бяха много мили. През цялото време ми даваха бонбони.
— Съжалявам — каза Дануърти, а след миг, когато дъртата сестра изхвърли Колин от стаята, повтори: — Съжалявам.
Оттогава Колин не се беше появявал и Дануърти се чудеше дали Старшата не му е забранила въобще да влиза в болницата, или пък момчето наистина не може да му прости въпреки това, което беше казал.
Той беше зарязал Колин, беше го оставил в ръцете на госпожа Гадсън, Старшата и лекарите, които не му казваха нищо. Беше заминал за едно място, до което нямаше никакъв достъп, също толкова изолиран, колкото и господин Бейсингейм, който си ловеше сьомгата на някоя река в Шотландия. И независимо от това, което говореше, Колин със сигурност смяташе, че ако Дануърти наистина беше искал — болен или не — можеше да бъде при него, за да му помогне.
— И ти мислиш, че Киврин е мъртва, нали? — беше го попитало момчето, след като Монтоя беше излязла от стаята.
— Страхувам се, че да.
— Но ти каза, че тя не може да се зарази от чумата. Ами ако не е мъртва? Ами ако точно сега е на мястото на рандевуто и те чака?
— Тя се е заразила от инфлуенцата, Колин.