Дануърти отвори вратата на стаята му. Латимър лежеше с ръце от двете си страни, като лявата беше малко извита, за да се закачат на нея иглите на системите. В носа и по гърлото му се виждаха тръбички, а от главата и гърдите му тръгваха оптични кабели, които свършваха при мониторите над леглото. Лицето му беше наполовина закрито от тях, но не личеше това да го дразни особено.
— Латимър? — каза Дануърти, докато се придвижваше към леглото.
Никакъв знак, че го е чул. Очите му бяха отворени, но въобще не помръднаха. Лицето му под плетеницата тръбички също не промени изражението си. Изглеждаше унесен, далечен, сякаш се опитваше да си спомни някой стих от Чосър.
— Господин Латимър — каза Дануърти вече по-високо и вдигна поглед към екраните. Те също оставаха непроменени.
„Сигурно не осъзнава нищо“ — помисли си Дануърти и сложи ръка на облегалката на стола.
— Сигурно не знаеш нищо за това, което се е случило, нали? — попита той. — Мери почина. Киврин е в 1348 година, а ти дори не знаеш. Гилкрист изключи мрежата.
Екраните не се променяха. Линиите си се движеха равномерно, необезпокоявани от нищо.
— Двамата с Гилкрист я изпратихте право в лапите на Черната смърт — закрещя той, — а сега си лежиш тук…
— Той спря и се отпусна на стола.
„Казах ти и когато почина — му беше казал Колин, — но ти беше много болен и не ме чуваше.“ Колин се беше опитал да му каже, но също като Латимър той беше лежал безразличен, изпаднал в забрава.
„Колин никога няма да ми прости — мислеше си Дануърти. Както няма да прости и на майка си, че не е дошла на погребението.“ Какво беше казал Финч? Че било много трудно да се уреди нещо с такова кратко предизвестие. Той си представи как Колин стои сам на погребението и как гледа лилиите и лазерните цветове, оставен в ръцете на госпожа Гадсън и майсторките по биене на камбани.
„Майка ми не можа да дойде“, беше казал Колин, но той не вярваше на това. Разбира се, че е можела да дойде, ако наистина го е искала.
„Той никога няма да ми прости — мислеше си Дануърти. — Нито пък Киврин. Тя е по-голяма от Колин, ще може да си представи какви ли не затруднения тук, може би дори и истинските. Дълбоко в сърцето си обаче, когато е оставена в ръцете на един бог знае какви главорези, крадци и болести, няма да повярва, че не съм могъл да отида да я взема. Ако наистина съм искал.“
Дануърти се изправи с усилие, като се придържаше едновременно и за седалката, и за облегалката и без да поглежда нито към Латимър, нито към мониторите над главата му. Излезе в коридора. До стената имаше една празна носилка на колелца и той се облегна на нея за момент.
В този момент се появи госпожа Гадсън.
— А, тук ли сте, господин Дануърти? — каза тя. — Тъкмо идвах да ви почета. — И отвори Библията. — Разрешено ли ви е да ставате?
— Да — отвърна той.
— Е, радвам се да ви видя по-добре. Докато боледувахте, всичко съвсем се обърка.
— Да — пак каза той.
— Ама вие наистина трябва да направите нещо за тоя господин Финч, да знаете. Позволява на американките да си упражняват камбаните по всяко време на денонощието, а когато му се оплаках от това, се отнесе доста грубо с мен. Освен това е дал на моя Уили медсестрински задължения. Медсестрински задължения! При положение че Уили винаги е бил много податлив на болести. Истинско чудо е, че досега не се е разболял от тоя вирус.
„Вярно си е — помисли си Дануърти. — Особено като се има предвид броят на по всяка вероятност много заразните млади жени, с които имаше контакт по време на епидемията.“ Дануърти се зачуди как ли ще обяснят от Статистическия това, че Уилям е останал здрав и читав.
— И да вземе тоя господин Финч да го направи медицинска сестра! — говореше госпожа Гадсън. — Аз, разбира се, не разреших. Казах му: „Няма да позволя да излагате на риск здравето на Уили по този безотговорен начин!“ Казах му още: „Не мога да стоя със скръстени ръце, когато детето ми е в смъртна опасност.“
Смъртна опасност!
— Трябва да се отбия да видя госпожа Пиантини — прекъсна я Дануърти.
— Трябва да си легнете. Много сте зле. — Тя размаха Библията пред лицето му. — Тази болница изобщо не се поддържа. Как може да позволяват на пациентите да обикалят където си искат! Ще получите нов пристъп и ще умрете, и няма да имате право да обвинявате никого освен себе си.
— Няма — каза Дануърти, бутна вратата на отделението и влезе.
Беше очаквал, че отделението ще е почти празно, че всички пациенти ще са изпратени по домовете си, но всички легла бяха заети. Повечето от пациентите бяха насядали, четяха или гледаха портативни видеоекрани, а един беше седнал в количка до леглото си и гледаше дъжда.