Рокличката и долната ризка на малката вече не приличаха на нищо от кръвта и повърнатото, а всекидневната й ленена ризка отдавна беше направена на ивици за парцали. Киврин загърна телцето в собствената си бяла пелерина, след което Рош и икономът я погребаха.
Еливис не дойде.
— Трябва да остана при Роузмунд — отвърна тя, когато Киврин й напомни, че е време да вървят. Еливис вече не можеше да направи нищо за Роузмунд — момичето продължаваше да лежи неподвижно, сякаш беше под властта на някаква магия, а Киврин предполагаше, че високата температура е причинила и някакво мозъчно увреждане.
— А и Гавин може да се върне — допълни Еливис.
Навън беше адски студено. От устата на иконома и Рош излизаха големи валма пара.
Църковният двор вече беше пълен, а също така и почти цялата част от поляната, която Рош беше осветил. Гробът на лейди Имейн се намираше почти на пътеката към портата, а бебето на иконома си нямаше собствено гробче. Отец Рош беше позволил да бъде погребано в краката на майка му, макар че бебето още не беше кръстено. Въпреки това църковният двор вече беше претъпкан.
Ами най-малкият син на иконома? Ами писарят? Къде щяха да сложат тях? Нали Черната смърт трябваше да е убила само между една трета и половината от Европа? А не цялата.
— Requiescat in pace. Амин — каза Рош и икономът започна да хвърля замръзналата пръст върху малкото вързопче.
„Вие бяхте прав, господин Дануърти — мислеше си Киврин натъжена. — Бялото само обира мръсотията. Прав сте за всичко, нали? Казахте ми да не идвам, защото ще ми се случат ужасни неща. Ами случиха се. И нямате търпение да ми кажете, че сте ме предупредили. Няма обаче да ви доставя това удоволствие, защото не знам къде е мястото на спускането, а единственият човек, който го знае, по всяка вероятност вече е мъртъв.“
Тя не изчака иконома да привърши зариването на гроба, нито отец Рош да си проведе ежедневния разговор с Бог. Тръгна бързо през поляната, вбесена на всички тях: на иконома, че е готов да копае нови и нови гробове, на Еливис, че не е дошла, на Гавин — че също не е дошъл. „Никой не идва — мислеше си тя. — Никой.“
— Катрин! — повика я Рош.
Тя се обърна. Дъхът му образуваше нещо като облак около него.
— Какво има?
Той я изгледа някак тържествено и каза:
— Не трябва да губим надежда.
— И защо не? — избухна тя. — Вече стигнахме до осемдесет и пет процента, а епидемията е в началото си. Писарят умира, Роузмунд умира, всички до един сте имали контакт със заразата. Защо пък да не загубя надежда?
— Бог не ни е изоставил — отговори й той. — Агнес е на сигурно място в обятията му.
„Сигурно — помисли си тя горестно. — В земята. На студеното. На тъмно.“ Тя вдигна ръце към лицето си.
— Тя е в небето, където чумата не може да я достигне. А Божията любов е завинаги с нас — говореше й той, — и нищо не може да ни раздели от нея — нито животът, нито смъртта, нито ангелите, нито нещата от сегашното…
— Нито тези, които ще дойдат — допълни Киврин.
— Нито висините, нито дълбините, нито което и да било същество — каза той. След това постави ръка на рамото й съвсем нежно, сякаш я помазваше с миро. — Неговата любов ви изпрати при нас да ни помагате.
Киврин постави ръката си върху неговата, стисна я силно и въздъхна:
— Трябва да си помагаме.
Останаха така в продължение на една дълга минута, след което Рош каза:
— Трябва да отида да ударя камбаната, за да може душата на Агнес да отлети спокойна.
Тя кимна и пусна ръката му.
— Аз пък ще ида да видя Роузмунд и останалите.
Еливис беше казала, че иска да остане при Роузмунд, но когато Киврин влезе, видя, че Еливис въобще не е при Роузмунд. Беше се свила върху дюшечето на Агнес, беше се завила в нейната пелеринка и беше вперила поглед във вратата.
— Може би тия, които бягат от чумата, са откраднали коня му — каза тя. — Заради това не си идва вече толкова време.
— Погребахме Агнес — каза Киврин хладно и отиде да види Роузмунд.
Момичето се беше събудило. Погледна сериозно Киврин и когато тя приклекна до нея, посегна към ръката й.
— О, Роузмунд — прошепна Киврин. Сълзите й пречеха и да диша, и да вижда. — Как си, миличко?
— Гладна съм — отговори Роузмунд. — Баща ми върна ли се?
— Не още — отговори й Киврин и за момент и на нея й се стори възможно, че това може да стане. — Ще ти донеса малко бульон. Лежи мирно. Много си болничка.
Роузмунд затвори покорно очи. Вече не изглеждаха толкова подути, макар че под тях още имаше тъмни петна.