— Къде е Агнес? — попита тя.
Киврин поглади черната й разрошена коса, отстрани я от лицето й и каза:
— Спи.
— Добре — рече Роузмунд. — Не искам да пищи и да скача. Много шум вдига.
— Ще ти донеса бульон — каза само Киврин. След това се приближи до Еливис.
— Лейди Еливис, имам добри новини. Роузмунд се събуди.
Еливис се надигна и погледна към Роузмунд, но някак апатично, сякаш мислеше за нещо съвсем друго, и пак легна.
Притеснена, Киврин постави ръка на челото й. Беше топло, но ръцете на Киврин бяха все още много студени, та не можеше да каже със сигурност.
— Болна ли сте? — попита тя.
— Не — отвърна Еливис, но пак така, сякаш умът й се рее някъде далеч. — Какво ще му кажа?
— Можете да му кажете, че Роузмунд е по-добре — отговори й Киврин и този път Еливис сякаш я разбра, стана, отиде при Роузмунд и приседна до нея. Докато обаче Киврин се върне с бульона, тя пак се беше върнала на дюшечето на Агнес и се беше свила под подплатената с кожа пелеринка.
Роузмунд беше заспала, но не с ужасяващия, подобен на смърт сън отпреди това. Цветът й беше станал някак по-жив, макар че кожата на лицето й беше все още силно опъната по скулите.
Еливис също беше заспала или се правеше на заспала, което вършеше също толкова добра работа. Докато Киврин се беше бавила в кухнята, писарят беше изпълзял от дюшека си и беше изминал половината разстояние до барикадата. Киврин се опита да го изтегли обратно на мястото му и той започна да удря като обезумял. Наложи се да извика отец Рош, за да го озаптят.
Дясното му око се беше превърнало в огромна рана — сякаш чумата си проправяше път навън, и писарят започна да я дере зловещо с ръце.
— Domine Jesu Christe — започна да крещи той — fidelium defunctorium de poenis infermis. Спаси душите на добродетелните, потънали в мъките на ада.
„Да — молеше се Киврин, докато се бореше със свитите му като хищни нокти ръце, — спаси го сега.“
Тя отново прерови аптечката на Имейн, за да намери нещо, което можеше да успокои болките му. Нямаше опиум на прах, а и дали въобще през 1348 година в Англия беше имало опиумен мак? Откри няколко изсъхнали оранжеви листенца, които приличаха на макови, и ги запари във вода, но писарят просто не можеше да пие. Устата му бе цялата в рани, по зъбите и езика му имаше засъхнала кръв.
„Не заслужава такава участ — помисли си Киврин. — Нищо че донесе чумата тук. Никой не заслужава подобна участ.“ „Моля те“ — повтаряше си тя, но вече и сама не знаеше за какво точно се моли.
Каквото и да беше обаче, то така и не беше получено. Писарят започна да повръща тъмна жлъчна течност, примесена с кръв, навън валеше сняг вече втори ден, а състоянието на Еливис се влошаваше непрестанно. Като че ли не ставаше въпрос за чума. Тя нямаше бубони, не кашляше и не повръщаше и Киврин се чудеше дали е чума, или просто много мъка и чувство за вина.
— Какво ще му кажа? — повтаряше Еливис непрекъснато. — Той ни изпрати тук, за да сме на сигурно място.
Киврин сложи ръка на челото й. Беше горещо. „Всички ще се заразят — мислеше си тя. — Лорд Гийом ги е изпратил тук, за да са на сигурно място, но един по един ще се заразят всички. Трябва да направя нещо.“ Не можеше обаче да се сети за нищо. Единствената предпазна мярка спрямо чумата беше бягството, но нали вече бяха избягали тук и това не ги беше спасило. Освен това не можеха да тръгнат да бягат — и Роузмунд, и Еливис бяха на легло.
„Обаче Роузмунд укрепва все повече и повече — мислеше си Киврин, — а Еливис не е болна от чума. Има само треска. Може би имат някое друго имение, където можем да избягаме. Някъде на север.“
Чумата още не беше стигнала до Йоркшир. Тя можеше да се погрижи да не влизат в контакт с другите хора по пътищата, за да не си имат работа със заразата.
Тя попита Роузмунд дали имат имение в Йоркшир.
— Не — отвърна тя и се облегна на една от пейките. — Само в Дорсет. — Но от това нямаше никаква полза. Чумата вече беше стигнала там. А Роузмунд, макар и да беше вече доста по-добре, можеше да остане седнала само за няколко минути. Въобще нямаше да успее да язди на кон. А и нямаха коне.
— Баща ми има къща и в Съри — каза Роузмунд. — Бяхме там, когато се роди Агнес. — Тя погледна Киврин. — Агнес умря ли?
— Да — отвърна Киврин.
Роузмунд кимна, сякаш новината въобще не я беше изненадала.
— Чух я как крещи.
Киврин не можа да се сети какво да отговори.
— Баща ми е мъртъв, нали?
На това също нямаше какво да отговори. Беше почти сигурно, че както лордът, така и Гавин, са мъртви. Откакто беше тръгнал за Бат, бяха изминали осем дни. Все още трескава, Еливис беше казала тази сутрин:
— Сега, когато виелицата спря, той ще се върне. — Но вече и сама не си вярваше.