— Може и да се върне — каза Киврин. — Може да го е задържал снегът.
В този момент влезе икономът с лопатата си. Беше започнал да идва в господарската къща всеки ден, за да погледа сина си, но днес му хвърли само един поглед, след което се подпря на лопатата си и се обърна към Киврин и Роузмунд.
И шапката, и раменете му бяха покрити със сняг, лопатата също беше мокра и кална. „Значи копае някакъв нов гроб помисли си Киврин. — Чий?“
— Умрял ли е някой? — попита го тя.
— Не — отвърна той и се вторачи някак замислено в Роузмунд.
Киврин се изправи.
— Дошъл си да вземеш нещо ли?
Той я изгледа безизразно, сякаш въобще не можеше да разбере въпроса, после отново премести очи върху Роузмунд.
— Не — отвърна той и излезе.
— На Агнес гроба ли отива да копае? — попита Роузмунд, докато го изпращаше с поглед.
— Не — отговори й Киврин нежно. — Тя вече е погребана в двора на църквата.
— Ами тогава моя ли ще копае?
— Не — възкликна Киврин отчаяно. — Не! Ти няма да умреш. Ти оздравяваш. Беше много болна, но най-страшното мина. Сега трябва да си почиваш и да спиш, за да можеш да се оправиш.
Роузмунд покорно затвори очи, но само след минутка ги отвори отново.
— Сега, когато баща ми е мъртъв, короната ще се разпорежда със зестрата ми — каза тя. — Мислите ли, че сър Блоет е още жив?
„Надявам се, че не“ — отговори й мислено Киврин, но после се сети, че бедното дете непрекъснато се притеснява за брака си. Бедното малко създание. Ако сър Блоет умреше, това щеше да е единственото хубаво нещо на тази чума.
— Не трябва да се притесняваш за това. Трябва да си почиваш, за да си върнеш силите.
— Понякога кралят разваля годежи — обясни Роузмунд. Тънките й пръсти скубеха одеялото. — Ако се съгласят и двете страни.
„Не трябва да се съгласяваш с нищо — помисли си Киврин. — Той е мъртъв, епископът ги уби всички.“
— Ако не се съгласят, кралят ще ми нареди да се омъжа за когото той ми избере — продължи Роузмунд. — Сър Блоет поне го познавам.
„Не“ — помисли си Киврин, но знаеше, че това е може би най-доброто нещо за нея. Роузмунд си беше фантазирала какви ли не по-големи ужаси от сър Блоет — чудовища и главорези, а Киврин знаеше, че такива наистина има.
Роузмунд щеше да бъде продадена на някой благородник, към когото кралят имаше някакви задължения или чиято лоялност искаше да купи. Някой от непоносимите поддръжници на Черния принц може би — и тогава какво ли щеше да стане с Роузмунд.
Имаше и по-лоши неща от един сладострастен старец и една начумерена зълва. Барон Гарние беше държал жена си окована във вериги в продължение на двайсет години. Анжуйският херцог пък беше погребал своята жива. А Роузмунд щеше да бъде пълно сираче, без приятели и роднини, които да я защитят или да се погрижат за нея.
„Аз ще я отведа — реши изведнъж Киврин. — Някъде където сър Блоет не може да я намери, нито пък чумата.“
Такова място нямаше. Чумата вече беше стигнала до Бат и Оксфорд, разпространяваше се на юг и на изток от Лондон, а после и към Кент, на север през централните графства чак до Йоркшир, а после тръгваше обратно през Ламанша към Германия и Нидерландия. Беше стигнала дори до Норвегия с един кораб, пълен с мъртъвци. Нямаше място, което да е безопасно.
— Гавин тук ли е? — попита Роузмунд. — Искам да го пратя до Кърси, за да каже на сър Блоет, че ще му пристана.
— Гавин? — чу се веднага гласът на Еливис от дюшечето. — Идва ли?
„Не — помисли си Киврин. — Никой не идва. Дори господин Дануърти.“
Нямаше значение, че е пропуснала датата на рандевуто. Там и без това нямаше да има никого. Защото не знаеха, че тя е в 1348 година.
Сигурно нещо в мрежата се беше объркало. Господин Дануърти се беше притеснявал, че я изпращат толкова надалеч, без да е направена проверка на параметрите. Беше казал, че при такова разстояние могат да се появят съвсем неочаквани усложнения. Може би някое непредвидено усложнение беше разбъркало фиксирането или направо ги беше накарало да го изгубят, и сега я търсеха в 1320 година. Почти трийсет години в миналото.
— Гавин? — попита отново Еливис и се опита да се надигне от дюшека.
Не успя. Състоянието й се влошаваше не с часове, а с минути, макар че при нея още нямаше нито един от симптомите на чумата. Когато бе завалял сняг, тя беше казала с облекчение:
— Няма да тръгне, докато не спре да вали — и беше станала от дюшека, за да приседне до Роузмунд. Към края на следобеда обаче пак трябваше да легне, а температурата й продължаваше да се покачва.
Рош я изповяда. Беше изтощен. Всички бяха изтощени. Дори да седнеха само за секунда, веднага заспиваха. Докато стоеше пред барикадата, за да гледа сина си Лефрик, икономът заспиваше, подпрян на лопатата си, и започваше да хърка. Един път Киврин заспа, докато слагаше дърва в огъня, и си изгори ръката.