Е, господин Дануърти, пристигнах. Като че ли се намирам на точното място — повече или по-малко. Не че се озовах на пътя между Оксфорд и Бат. Намирам се на около петстотин метра южно от него на един второстепенен път. Оксфорд се вижда оттук. На около десет мили е.
Не знам кога точно е станало спускането, но ако е било пладне, както беше по график, се е получило отклонение от около четири часа. Сезона сме го улучили. Повечето от листата вече са окапали, но тези, които виждам по земята, са що-годе непокътнати, а само около една трета от нивите са изорани. Няма да мога да определя точните си времеви координати, докато не стигна до селото, където да попитам някого за датата. Вие може би знаете по-добре от мен къде и по кое време се намирам, или поне ще знаете по-добре, след като направите фиксирането.
Знам обаче със сигурност, че се намирам точно в четиринайсети век. От малкото хълмче, на което съм застанала, се виждат много поля. Представляват класически средновековни ниви с типичните бразди и типичните заоблени линии на местата, където са обръщали воловете. Пасбищата са заградени с плетове като една трета от тях са типичните саксонски мъртви плетове, а останалите са нормански тип от глогинови храсти. От статистическия отдел определиха съотношението като една четвърт към три четвърти, но на базата на проучване в Съфолк, който е много по на изток.
На юг и на запад се простира гора. Уичууд може би? Доколкото мога да преценя, цялата е широколистна. На изток се вижда Темза. Струва ми се дори, че виждам и Лондон, макар и да знам, че това е невъзможно. През 1320 година се е намирал на повече от петдесет мили оттук, нали така, а не само на двайсет. Въпреки това ми се струва, че го виждам. Със сигурност различавам градските стени на Оксфорд, както и кулата на „Карфакс“.
Тук е много красиво. Въобще нямам усещането, че съм на седемстотин години от вас. Оксфорд е точно пред мен, пътят може да се изходи пеша и не мога да се отърся от мисълта, че ако сляза надолу по хълма и стигна до града, ще ви намеря всички до един как все още стоите в лабораторията на „Брейзноуз“ и чакате данните от фиксирането, как Бадри се мръщи на екраните, как госпожа Монтоя няма търпение да се върне при разкопките си, а вие клопате като квачка около пиленцата си. Въобще не се чувствам разделена от вас, нито пък на кой знае колко голямо разстояние.
4.
Бадри се свлече на пода, ръката му забърса конзолата. Дануърти погледна напрегнато екрана — притесни се, че Бадри може да е натиснал някой клавиш и да е разбъркал всички данни.
Латимър и Гилкрист не направиха опит да подхванат технолога. Латимър дори като че ли не си даваше сметка, че нещо не е наред. Мери обаче мигновено посегна към Бадри, но понеже стоеше зад останалите, успя да се докопа само до ръкава му. После незабавно коленичи до него, обърна го по гръб и си сложи слушалките.
Измъкна и един блипър от пазарската си чанта и натисна бутона.
— Бадри? — каза тя и едва тогава Дануърти осъзна каква мъртвешка тишина е настанала в помещението. Гилкрист не беше помръднал от мястото си след падането на Бадри. Изглеждаше бесен. Били обмислили всички възможни неприятности! Тази очевидно му беше убягнала.
Мери спря да натиска бутона за повикване, хвана Бадри за раменете и го раздруса. Никаква реакция. Тя вдигна брадичката му и се наведе над лицето му толкова близо, че почти напъха ухото си в отворената му уста. Беше обърнала главата си така, че да вижда гръдния му кош. Дишането не беше спряло. Дануърти виждаше как гърдите му се издигат и падат, Мери очевидно също го беше забелязала. Тя незабавно вдигна глава, натисна отново бутона, после притисна с два пръста някакво място отстрани на шията му, задържа ги там за един безкрайно дълъг момент и приближи блипъра до устните си.
— „Брейзноуз“, историческата лаборатория — каза тя на устройството. — Пет-две. Колапс. Синкоп. Няма признаци за апоплектичен удар. — Махна пръста си от бутона и повдигна клепачите на Бадри.
— Синкоп? — възкликна Гилкрист. — Какво значи това? Какво му е?
Тя го погледна раздразнено.
— Припадна. — После се обърна към Дануърти: — Дай ми аптечката. В чантата е.
Докато беше тършувала за блипъра, Мери беше бутнала пазарната чанта и всичко се беше разпиляло. Дануърти започна да рови сред кутиите и пакетите, намери една твърда пластмасова кутия, която изглеждаше с подходящия за аптечка размер, и бързо я отвори. Беше пълна с пакетчета с коледни бисквити в червен и зелен станиол.
— Дай де — каза Мери, докато разкопчаваше лабораторната престилка на Бадри. — Няма да си играем цял ден.