— Махни се! — извика Киврин и я удари по носа. Кравата се оттегли мрачно, при което разрови купчините пръст и Киврин забеляза, че гробовете не са еднакви по размер.
Първият беше голям, но следващият беше не по-голям от този на Агнес, а този, който копаеше сега икономът, не беше много по-дълъг. „Казах на Роузмунд, че не е отишъл да копае нейния гроб, но всъщност той прави точно това.“
— Не бива да правиш това! — каза тя. — И синът ти, и Роузмунд са вече по-добре. А лейди Еливис е само преуморена и се е поболяла от мъка. Те няма да умрат.
Икономът пак я погледна безизразно. Значи когато бе дошъл последния път, просто беше вземал мерките на Роузмунд, за да изкопае гроба й.
— Отец Рош казва, че си изпратена тук да ни помагаш, но как можеш да се бориш против края на света? — И той отново настъпи лопатата. — Тия гробове ще ти трябват. Всички ще умрат, до един.
Кравата мина от другата страна на гроба, сведе муцуна до лицето на иконома и измуча, но той сякаш въобще не я забелязваше.
— Няма да копаеш повече гробове — каза Киврин. — Забранявам ти.
Той обаче продължи да копае, сякаш не я забелязваше.
— Те няма да умрат — повтори Киврин. — Черната смърт е отнела живота само на една трета до половината от населението на четиринайсети век. Вече си запълнихме квотата предостатъчно.
Той продължи да копае.
Еливис умря същата нощ. Наложи се икономът да удължава за нея подготвения за Роузмунд гроб, а когато я погребаха, започна нов за Роузмунд.
„Трябва да ги махна оттук“ — мислеше си тя, докато гледаше иконома. Веднага щом запълни гроба на Еливис, той продължи да копае този за Роузмунд. — „Трябва да ги махна преди да са се заразили.“
Защото щяха да се заразят. Чумата ги чакаше в засада на всяка крачка — в бацилите по дрехите им, по леглата, из въздуха, който дишаха. И ако по някакво чудо не я пипнеха тук, то през пролетта чумата щеше да се развилнее из целия Оксфордшир. Не можеха да останат тук.
„Шотландия — каза си тя и тръгна към господарската къща. — Мога да ги отведа в северна Шотландия. Чумата не е стигнала толкова далече.“ Момчето на иконома можеше да язди магарето, а за Роузмунд щяха да направят носилка.
Роузмунд беше седнала на дюшека си и щом я видя, каза:
— Синът на иконома те вика.
Момчето беше повърнало кървава слуз. Целият му дюшек се беше омърлял, а докато Киврин го почистваше, детето нямаше сили дори да повдигне глава. Даже Роузмунд да успееше да язди, той нямаше да може. Никъде нямаше да ходят.
През нощта Киврин се сети за каретата си. Може би икономът щеше да й помогне да я пооправят, за да може Роузмунд да се качи в нея. Запали една лоена свещ от въглените в огнището и отиде до обора, за да я огледа. Като отвори вратата, магарето на свещеника изпръхтя, а когато Киврин вдигна свещта по-нависоко, се чу шумолене: някакви животинки се разбягаха във всички посоки.
Разкъртените сандъци бяха натрупани пред каретата като барикада. Докато ги разместваше, Киврин си даде сметка, че няма да излезе нищо. Каретата беше прекалено голяма и магарето въобще нямаше да може да я тегли. Освен това някой предприемчив селянин беше отнесъл оковете, за да си укрепи оградата или да ги нацепи на дърва за огъня. „Или пък да се отбранява от чумата“ — помисли си Киврин иронично.
Навън беше тъмно като в рог, а звездите светеха ярко и силно — също като на Бъдни вечер. Киврин се сети как Агнес беше заспала на рамото й със звънчето на малката си ръчичка. Спомни си и звука на камбаните, които отбелязваха смъртта на Дявола. „Прибързано — каза си Киврин. — Дяволът е още жив. Развихрил се е из целия свят.“
Тя лежа будна дълго, опитвайки се да измисли нов план. Може би можеха да стъкмят някоя по-лека каручка, която магарето щеше да може да тегли, ако снегът не беше много дълбок. Или пък можеха да качат и двете деца на магарето, а възрастните щяха да носят багажа на гръб.
Накрая заспа, но почти веднага трябваше да се събуди — или поне на нея така й се стори. Все още беше много тъмно, а Рош се беше надвесил над нея. Угасващият огън осветяваше лицето му отдолу като онази нощ на полянката, когато Киврин го беше взела за главорез. Все още сънена тя протегна ръка и го погали по страната.
— Лейди Катрин — каза той и тя се събуди.
„Нещо е станало с Роузмунд!“ — сепна се тя и се извърна рязко, но Роузмунд си спеше спокойно, положила изтънялата си ръчица под бузката.
— Какво има? — попита тя. — Болен ли сте?
Той поклати глава. Отвори уста, но се отказа и пак я затвори.
— Да не би да е дошъл някой? — попита тя, докато се изправяше с мъка на крака.
Той отново поклати глава.
„Не може да се е разболял някой — мислеше Киврин. — Вече не остана никой.“ Тя обърна очи към вратата, но иконома също го нямаше.