— Икономът ли се разболя?
— Момчето му почина — отговори отец Рош със странен, някак стъписан глас и едва тогава Киврин забеляза, че Лефрик също го няма. — Отидох до църквата за сутрешната молитва… — започна да обяснява Рош, но гласът му затрепери. — Трябва да дойдете с мен — допълни той и тръгна навън.
Киврин грабна грубата си завивка и го последва с бързи крачки в двора.
Сигурно още нямаше шест. Слънцето беше съвсем ниско над хоризонта и обагряше в розово надвисналото небе и снега.
Кравата на иконома беше промушила глава през плета на кочината и дърпаше стръкове слама. Като видя Киврин, вдигна глава и измуча.
Киврин се опита да я прогони, като размаха ръце, но животното само измъкна глава от плета и тръгна с мучене към нея.
— Нямам време да те доя сега — каза й тя, избута задницата й от пътя си и се промуши покрай нея.
Докато настигне отец Рош, той вече беше стигнал до средата на поляната.
— Какво има? Толкова ли не можете да ми кажете? — питаше Киврин, но той нито спря, нито дори я погледна. Тръгна към прясната редичка гробове и Киврин изведнъж си помисли с облекчение, че икономът се е опитал да погребе сина си сам, без свещеника.
Малкият гроб беше запълнен със заснежена пръст. Икономът беше довършил и гроба на Роузмунд, след което беше изкопал още един — по-голям. Лопатата още стърчеше от него.
Рош въобще не отиде при гроба на Лефрик. Спря се направо при най-пресния и каза със същия стъписан тон:
— Отидох до църквата за сутрешната молитва и…
Киврин погледна в гроба.
Икономът очевидно се беше опитал да се зарови сам, но лопатата се беше оказала неудобна и той беше започнал да дърпа пръстта с голи ръце. В замръзналата си ръка държеше буца замръзнала пръст.
— Трябва да го погребем както подобава — каза Киврин и посегна към лопатата.
Рош поклати глава.
— Това е свята земя — обясни той и Киврин се сети, че според него икономът се е самоубил.
„Няма никакво значение“ — помисли си тя и веднага си даде сметка, че въпреки всичко, въпреки всичките ужаси, на които беше станал свидетел, Рош продължаваше да вярва в Бога. Беше тръгнал да казва сутрешната молитва, когато беше открил трупа на иконома. Дори всички до един да измряха, той щеше да продължи да си казва молитвите и нямаше да вижда нищо странно в цялата ситуация.
— Умрял е от болестта — каза Киврин, макар че си нямаше никаква представа дали е така, или не. — Септисемичната чума. Влиза направо в кръвта.
Рош я погледна неразбиращо.
— Сигурно се е разболял, докато е копаел — продължи тя. — Септисемичната чума отравя мозъка. Икономът вече въобще не беше с всичкия си.
— Като лейди Имейн — съгласи се той почти доволно.
„Не иска да го погребе въпреки че вярва, че е добър човек“ — помисли си Киврин.
Помогна на Рош да поизправят тялото на иконома, макар че вече се беше вкочанило. Въобще не си направиха труда да го вадят и да го увиват в нещо. Рош само метна един парцал на лицето му и започнаха да се редуват с лопатата, докато зариха гроба. Замръзналите буци трополяха като камъни.
Рош не отиде до църквата за одеждите и потира си. Първо застана до гроба на Лефрик, а след това и на иконома, и се помоли. Докато стоеше до него със събрани за молитва ръце, Киврин си мислеше: „Той не беше с всичкия си. Погреба жена си и шестте си деца. Погреба почти всички, които познаваше. Дори да не е полудял, дори ако доброволно е легнал в гроба и е чакал да замръзне, все пак е жертва на чумата. Не заслужава да бъде погребан като самоубиец. Не биваше въобще да умира. Нали трябваше да дойде с нас в Шотландия“ — и изведнъж се сети за нещо друго.
„Сега вече можем да тръгнем за Шотландия — мислеше си тя, вперила поглед в гроба, който икономът беше изкопал за Роузмунд. — Роузмунд ще язди магарето, а ние с Рош ще носим храната и одеялата.“ Тя погледна към небето. Слънцето се беше вдигнало и облаците изглеждаха някак по-леки, сякаш още преди пладне щяха да се разсеят. Ако тръгнеха сега, до обяд щяха да са излезли от гората и да поемат по пътя между Оксфорд и Бат. До падането на нощта вече щяха да са излезли на главния път към Йорк.
— Agnus dei, qui tollis peccata mundi — редеше Рош, — dona eis requiem.
„Трябва да вземем зоб за магарето — мислеше Киврин. — И брадвата, за да си сечем дърва. И завивки.“
Рош завърши молитвата.
— Dominus vobiscum et cum spiritu tuo. Requiescat in pace. Амин.
И се отправи да бие камбаната.
„Нямаме време за това“ — помисли си Киврин, и бързо тръгна към къщата. Можеше да приготви багажа, докато Рош удари клепалото за мъртвите, а след това щеше да му изложи плана си, той щеше да натовари магарето и веднага щяха да тръгнат. Трябваше да вземат и въглени, с които да си напалят огън. Можеха да използват ковчежето с билките на Имейн.