Тя влезе в къщата. Роузмунд все още спеше. Това беше добре. Нямаше смисъл да я буди, докато не са готови да тръгнат. Тя мина на пръсти покрай момичето, взе ковчежето на Имейн и го изпразни. Остави го до огъня и тръгна към кухнята.
— Преди малко се събудих, а теб те нямаше — чу гласа на Роузмунд. — Изплаших се, че си си отишла.
— Всички тръгваме — отвърна й Киврин. — Тръгваме за Шотландия. — Тя се приближи до детето. — Почини си хубаво преди пътуването. Връщам се след малко.
— Къде отиваш?
— Само до кухнята. Гладна ли си? Ще ти донеса каша. Поспи малко.
— Не искам самичка — каза Роузмунд. — Не можеш ли да поостанеш при мен?
„Нямам време“ — помисли си Киврин.
— Отивам само до кухнята. Отец Рош също е тук. Не го ли чуваш? В момента бие камбаната. Ще ме няма само мъничко. Може ли? — Тя се усмихна жизнерадостно на Роузмунд, която кимна неохотно. — Веднага се връщам.
Когато излезе, направо подтичваше. Рош продължаваше да бие камбаната — бавно и тържествено. „Побързай — мислеше си Киврин, — нямаме много време.“ Тя прерови кухнята и сложи всичката храна на масата. Беше останала една пита кашкавал и много филии хляб — тя ги нареди в един чувал, пъхна вътре и кашкавала и отнесе всичко до кладенеца.
Роузмунд беше застанала на вратата на къщата, подпряна на рамката.
— Не мога ли да поседя в кухнята с теб? — попита тя. Беше си облякла роклята и обула ботушките, но вече се тресеше от мразовития въздух.
— Много е студено — каза Киврин и тръгна към нея. — А освен това трябва да си почиваш.
— Когато излезеш някъде, се боя, че няма да се върнеш — рече момичето.
— Ето ме, тук съм — успокои я Киврин и влезе вътре, за да й донесе пелерината и няколко кожи.
— Седни тук на стъпалата и ме гледай как оправям багажа — каза тя, заметна детето с пелерината и го уви в кожите. — Добре ли е така?
На яката на пелерината още се мъдреше брошката, която сър Блоет беше подарил на годеницата си. Роузмунд заопипва иглата й с разтреперани от слабост ръце.
— Ще ходим ли в Кърси? — попита Роузмунд.
— Не — отговори Киврин и забоде брошката. Io suiicien lui dami amo. Тук си вместо приятел, когото обичам. — Отиваме в Шотландия. Там чумата няма да ни стигне.
— Мислиш ли, че баща ми е умрял?
Киврин се поколеба.
— Майка ми ми каза, че или са го задържали, или просто не е успял да дойде. Каза, че може би братята ми са болни и той ще може да дойде чак като оздравеят.
— Много е възможно — отговори Киврин, докато завиваше една кожа около краката й. — Ще му оставим писмо, за да разбере накъде сме тръгнали.
Роузмунд поклати глава.
— Ако е жив, досега щеше да дойде.
Киврин обгърна рамената й с още една кожа и каза:
— Трябва да приготвя още храна за път.
Роузмунд кимна и Киврин се отправи към кухнята. На стената беше опряна една торба лук и още една — с ябълки. Бяха се спаружили и по повечето имаше кафяви петна, но Киврин ги взе. Ябълките не трябваше да се готвят, а освен това и на тримата щяха да са им нужни витамини преди настъпването на пролетта.
— Искаш ли ябълка? — обърна се Киврин към Роузмунд.
— Да — отвърна Роузмунд и Киврин започна да рови в торбата за някоя по-хубава. Намери една, излъска я в кожения си брич и я занесе на момичето. Спомни си колко е приятен вкусът на ябълката, когато си болен.
След първата хапка обаче Роузмунд като че ли загуби интерес. Облегна се на касата на вратата и се загледа кротко в небето, заслушана в равномерното биене на камбаната.
Киврин се върна при торбата с ябълките и продължи да ги сортира. Подбираше само онези, които си струваха да се носят. Трябваше да вземат и зоб за магарето. Не беше необходимо да вземат вода. По пътя щеше да има достатъчно поточета. Трябваше обаче да вземат канче, в което да я преваряват.
— Твоите хора въобще не дойдоха да те потърсят — каза Роузмунд.
Киврин вдигна поглед. Роузмунд продължаваше да седи на вратата с ябълката в ръка.
„Дошли са — помисли си Киврин, — но мен ме нямаше там.“
— Не дойдоха — отвърна тя.
— Мислиш ли, че чумата ги е убила?
— Не — отвърна Киврин и си помисли: „Аз поне не трябва да се притеснявам, че лежат някъде мъртви или безпомощни. Аз поне знам, че са добре.“
— Когато отида при сър Блоет, ще му кажа, че много си ни помагала — продължи Роузмунд. — Ще го помоля да задържим и теб, и отец Рош. — И тя вирна гордо главица. — Разрешено ми е да си имам свои собствени помощници и капелан.