Колин не се появи на сутринта, а след обяда Дануърти се дотътри отново до обществения телефон, за да се обади на Финч.
— Не мога да намеря лекар, който е готов да поеме нови случаи — предаде Финч. — Обадих се на всички възможни лекари и медици в областта. Голяма част от тях още не са се възстановили от грипа — започна да се оправдава той, — а някои…
Той спря, но Дануърти знаеше какво премълчава. Някои от тях бяха починали, включително и тази, която със сигурност щеше да им помогне, която щеше да си му направи ваксината без проблем и щеше да изпише Бадри.
„Леля Мери нямаше да се откаже“, беше казал Колин. „Вярно, че нямаше да се откаже — мислеше си сега и Дануърти. — Въпреки Старшата, въпреки госпожа Гадсън, въпреки всичко. Ако сега беше жива и беше тук, щеше да ми помогне.“
Върна се в стаята си. Сестрата беше сложила на вратата му един голям надпис, който гласеше: ЗАБРАНЕНИ ВСЯКАКВИ ПОСЕЩЕНИЯ, но самата тя не беше нито на бюрото си, нито в стаята му. Колин обаче беше вътре с един голям мокър пакет.
— Сестрата е из отделението — каза той ухилен. — Госпожа Пиантини припадна съвсем навреме. Трябваше да я видиш. Много я бива. — Той си поигра с канапа на пакета. — Сестрата току-що застъпи на дежурство, но за нея също не бери грижа. В момента е в склада за чисто бельо с Уилям Гадсън. — Той отвори пакета. Беше пълен с дрехи: дълъг черен мъжки жакет и черни бричове, като нито едно от двете нямаше почти нищо общо със Средновековието, както и един черен дамски чорапогащник.
— Откъде си ги взел? — попита Дануърти. — От някоя продукция на „Хамлет“ ли?
— „Ричард Трети“ — отвърна Колин. — „Кебъл“ са го играли миналия семестър. Извадих гърбицата.
— А наметало има ли? — попита Дануърти, докато ровеше из дрехите. — Кажи на Финч да ми намери едно наметало. Дълго наметало, което да скрива всичко.
— Ще му кажа — съгласи се Колин разсеяно. Играеше си някак прекалено съсредоточено с връзката на зеленото си яке. То се отвори и Колин го свали от гърба си. — Е? Какво мислиш?
Той се беше справил доста по-добре от Финч. Ботушите не бяха подходящи — приличаха на градинарски, но грубата кафява риза и безформените сиво-кафяви панталони сякаш бяха взети от илюстрацията на някой крепостен селянин от книгата за рицарите.
— На панталона има кант — каза Колин, — но той не се вижда под ризата. Прекопирах го от книгата. Ще се правя на твой оръженосец.
Трябваше да се сети за това.
— Колин — каза той, — ти не можеш да дойдеш с мен.
— Защо не? — попита Колин. — Мога да ти помогна в търсенето. Много съм добър в намирането на разни неща.
— Не е възможно. Средно…
— Оо, сега ще почнеш да ми разказваш колко е опасно, нали? Е, тук е не по-малко опасно, не мислиш ли? Ами баба Мери? Щеше да е в по-голяма безопасност през Средновековието. Аз се занимавам с много опасни неща. Носех лекарства на болните, слагах плакати по отделенията. Докато ти беше на легло, правих какви ли не опасни неща, за които представа си нямаш дори…
— Колин…
— Прекалено си стар да отидеш сам. А баба Мери ми нареди да се грижа за теб. Ами ако получиш нов пристъп?
— Колин…
— Майка ми пет пари не дава дали ще ходя, или не.
— Аз обаче давам и не мога да те взема със себе си.
— Значи трябва да стоя тук и да чакам — каза момчето с болка. — И никой няма да ми казва нищо, и няма да знам дали въобще си жив, или не. — Той си взе якето. — Не е честно.
— Знам.
— Мога ли да дойда поне до лабораторията?
— Да.
— Все пак си мисля, че трябва да ми разрешиш да дойда — каза той. Започна да сгъва чорапогащника. — Да ти оставя ли дрехите тук?
— По-добре недей. Старшата може да ги конфискува.
— Какво означава всичко това, господин Дануърти? — попита в този момент госпожа Гадсън.
И двамата подскочиха. Тя нахълта в стаята с Библията в ръце.
— Колин събира дрехи за помощите — обясни набързо Дануърти, докато помагаше на момчето да направи вързоп. — За задържаните под карантина.
— Предаването на дрехи от един човек на друг е идеалният начин да се предава инфекцията — отвърна тя.
Колин гушна вързопа и се измъкна навън.
— И как разрешавате на едно дете да идва тук и да се излага на риска да пипне нещо?! Снощи той ми предложи да ме придружи от болницата до вкъщи, но аз му отговорих: „Не мога да искам от теб да си рискуваш здравето заради мен!“
Тя седна до леглото и отвори Библията.
— Чисто нехайство е от ваша страна да позволявате на момчето да ви посещава в болницата. Струва ми се обаче, че не мога да очаквам много повече от вас, ако съдя по начина, по който се грижите за колежа. Във ваше отсъствие господин Финч се е превърнал в абсолютен тиранин. Вчера направо скочи да ме бие, вбесен, че съм си поискала едно руло тоалетна хартия…