Той изключи екраните, за да не може сестрата да види вкараните данни, и си легна. Чудеше се дали Уилям възнамерява да подпише с името на Мери и разрешенията за изписване. Надяваше се. Тя би му помогнала с най-голямо удоволствие.
Цялата вечер не дойде никой. Към осем часа влезе сестрата, за да му даде лекарството, вкара данните в конзолата, но явно не забеляза предишните. В десет влезе втора сестра, също доста хубавичка, повтори процедурата със стрептомицина и му направи и гама-глобулин.
Тя също остави екрана включен, а Дануърти легна така, че да вижда името на Мери на екрана. Не мислеше, че ще успее да заспи, но заспа. Сънува Египет и Долината на царете.
— Събуди се де — прошепна Колин. Беше насочил джобно фенерче към лицето му.
— Какво има? — попита Дануърти, премигвайки срещу светлината. Започна да опипва за очилата си в тъмното.
— Аз съм, Колин — прошепна момчето и обърна светлината към себе си. По някаква неизвестна причина беше облякъл лабораторна престилка, а на светлината от фенерчето лицето му изглеждаше някак възрастно, прекалено сериозно.
— Какво има? — попита Дануърти отново.
— Нищо — прошепна Колин. — Изписват ви.
— Колко е часът?
— Четири. — Колин бутна чехлите му към него и насочи фенерчето към гардероба. — Побързайте. — Взе халата му от закачалката и му го подаде. — Тя може да се върне всеки момент.
Дануърти се замота с халата и чехлите, без въобще да се е събудил и без да спира да се чуди защо го изписват в този странен час на денонощието и къде се е дянала сестрата.
Колин отиде до вратата и надникна навън. Изключи фенерчето, пъхна го в джоба на прекалено голямата за него престилка и надникна в коридора.
— Чисто е — каза той и махна на Дануърти. — Уилям я е завел в склада за бельото.
— Кого? Сестрата? — попита Дануърти, който още беше като замаян. — А тя защо има дежурство?
— Не сестрата. Старшата. Уилям ще я задържи там, докато се измъкнем.
— Ами госпожа Гадсън?
Колин го погледна дяволито.
— Сега чете на господин Латимър. Все трябваше да я пратя някъде, а господин Латимър и без това не я чува.
— И той отвори вратата. Точно пред нея беше поставена инвалидна количка.
— Мога да вървя и сам — каза Дануърти.
— Няма време — прошепна Колин. — Ако пък някой ни види, ще мога да кажа, че те водя към скенера.
Дануърти се подчини и остави Колин да го повози по целия коридор, включително и покрай склада за бельото и стаята на Латимър. През вратата чу смътно гласа на госпожа Гадсън, която в този момент четеше от „Изход“.
Колин продължи на пръсти чак до края на коридора, след което подкара количката със скорост, която за нищо на света не можеше да се нарече подходяща за откарване на пациент до скенера, после минаха по още един коридор, свиха зад някакъв ъгъл и се озоваха пред страничната врата, от другата страна на която ги чакаше огромен плакат с надпис: „КРАЯТ НА СВЕТА ИДВА“.
В алеята беше тъмно като в рог, а освен това валеше като из ведро. Дануърти видя съвсем смътно линейката, паркирана в края на улицата. Колин задумка по задната й врата с юмрук и оттам изскочи лекарката, която беше помогнала при докарването на Бадри в болницата. И която беше скандирала пред „Брейзноуз“.
— Можете ли да се качите? — попита тя и се изчерви.
Дануърти кимна и се изправи.
— После дръпни вратите — каза тя на Колин и мина да се качи отпред.
— Само не ми казвай, че и тя е приятелка на Уилям — рече Дануърти, докато я гледаше как се отдалечава.
— Разбира се — отвърна Колин. — Попита ме според мен как щяла да е Гадсъновица като свекърва. — Той помогна на Дануърти да стъпи на стъпалото и да се качи в линейката.
— Къде е Бадри? — попита Дануърти, докато избърсваше очилата си от дъждовните капки.
Колин затвори вратата.
— В „Балиол“. Откарахме го първи, за да може да нагласи мрежата. — Той погледна напрегнато през задното стъкло. — Искрено се надявам, че Старшата няма да задейства алармата, преди да сме тръгнали.
— Не бих се притеснявал за това — рече Дануърти. Вече му беше станало ясно, че през цялото време е подценявал качествата на Уилям. Старшата сестра сигурно в момента беше легнала на скута му в склада за бельото и бродираше инициали върху някоя хавлиена кърпа.
Колин включи фенерчето и го насочи към носилката.
— Донесъл съм ти костюма — каза той и подаде на Дануърти черния сюртук.
Дануърти съблече халата си и облече дрехата. Линейката потегли и той за малко да се търколи. Седна на страничната пейка и се подпря на клатушкащата се стена, за да обуе черния чорапогащник.
Приятелката на Уилям от „Бърза помощ“ не беше включила сирената, но при скоростта, с която се движеха, по-добре да я беше включила. Дануърти висеше на каишката над главата си с едната ръка, а с другата си нахлузваше бричовете. Колин се протегна към ботушите и за малко да направи кълбо напред.