— Намерихме ти пелерина — каза той. — Господин Финч я нае от Обществото по класически театър. — И я развя. Беше от Викторианската епоха — черна и подплатена с червена коприна. Той я метна на раменете на Дануърти.
— Тия пък какво са поставяли? „Дракула“ ли?
Линейката наби спирачки и лекарката отвори вратата със замах. Колин помогна на Дануърти да слезе, като придържаше тежката пелерина като верен паж. Промъкнаха се под портала. Дъждът барабанеше по каменните плочи, чуваше се и някакво дрънчене.
— Какво е това? — попита Дануърти.
— „Когато най-сетне Спасителят дойде“ — отговори му Колин. — Американките го репетират за някакво църковно мероприятие. Некротично, нали?
— Госпожа Гадсън каза, че репетирали по всяко време на денонощието, но и представа си нямах, че има предвид и пет сутринта.
— Концертът е тази вечер — обясни Колин.
— Тази вечер? — учуди се Дануърти, но веднага си даде сметка, че вече е петнайсети януари. Шести — по Юлианския календар. Богоявление. Пристигането на влъхвите.
Финч се приближи с бързи стъпки към тях, понесъл чадър.
— Съжалявам, че позакъснях — каза той и вдигна чадъра над Дануърти, — но не можах да намеря чадър. Представа си нямате колко от задържаните под карантина излизат с тях и ги забравят някъде. Особено американките…
Дануърти тръгна през вътрешния двор.
— Готово ли е всичко?
— Лекарският екип още не е пристигнал — отвърна Финч, докато се опитваше да го опази от дъжда, — но Уилям Гадсън току-що се обади и каза, че всичко е уредено и тя щяла да пристигне съвсем скоро.
Дануърти въобще нямаше да се изненада, ако старшата сестра поемеше доброволно това задължение.
— Искрено се надявам, че Уилям няма да реши някой ден да се отдаде на престъпен живот — каза той.
— О, не мисля, че има такава опасност, сър. Майка му никога няма да позволи такова нещо. — Финч подтичваше, за да не изостава. — Господин Шодхури проверява предварителните координати. Госпожа Монтоя също е тук.
Дануърти спря.
— Монтоя ли? Какво има?
— Не знам, сър. Каза, че имала някаква информация за вас.
„Не сега — помисли си той. — Не и когато сме вече толкова близко до целта.“
Влезе в лабораторията. Бадри беше застанал пред конзолата, а Монтоя — облечена в якето си на терорист и окаляните си дънки — се беше навела над него и наблюдаваше екрана. Бадри й каза нещо, а тя поклати глава и си погледна часовника. После вдигна поглед и видя Дануърти. На лицето й се изписа състрадание. Тя се изправи и бръкна в джоба на ризата си.
„Не“ — помисли си Дануърти.
Тя се приближи към него.
— Не знаех, че планирате това — каза тя и му подаде един сгънат лист. — Искам да помогна. С тази информация трябваше да борави Киврин, когато беше нейното спускане.
Той погледна листа в ръката си. Беше карта.
— Това е мястото на спускането. — Тя посочи едно кръстче върху черната линия. — А това е Скендгейт. Ще го познаете по църквата. Норманска, над паравана пред олтара има стенописи. Има и статуя на свети Антоний.
— Тя му се усмихна. — Покровителят на изгубените неща. Намерих я вчера. — Тя посочи още няколко кръстчета. — Ако по някакво стечение на обстоятелствата не е отишла в Скендгейт, най-вероятните други селца са Есткоут, Хенефелд и Шривендъм. На гърба съм написала отличителните им черти.
Бадри се изправи и се приближи. Изглеждаше още по-крехък отпреди, ако това въобще беше възможно, и се движеше бавно, съвсем като старец.
— Каквито и променливи да въвеждам, все получавам минимално отклонение — каза той и постави ръка под ребрата си. — Пуснал съм режим на прекъснато включване, което означава, че мрежата се отваря за пет минути на всеки два часа. По този начин можем да я задържим в действие за около двайсет и четири часа, а ако имаме късмет — и за трийсет и шест.
Дануърти се зачуди на колко такива интервала ще се задържи самият Бадри. Изглеждаше съвсем съсипан.
— Когато видите проблясъци или началото на влажна кондензация, веднага отивате в зоната за рандевуто — продължи Бадри.
— Ами ако е тъмно? — попита Колин. Той си беше свалил лабораторната престилка и Дануърти видя, че под нея е облякъл костюма си на оръженосец.
— Пак трябва да виждате проблясъците, а освен това ние ще ви се обадим — обясни Бадри, изохка и пак се хвана за ребрата. — Имунизирани ли сте?