— Да.
— Добре. Значи сега чакаме само лекарския екип. — Той погледна Дануърти втренчено. — Сигурен ли сте, че можете да издържите на това?
— А ти? — попита на свой ред Дануърти.
В този момент вратата се отвори и в лабораторията влезе приятелката на Уилям — медицинската сестра. Беше облечена в шлифер и когато видя Дануърти, се изчерви.
— Уилям каза, че имате нужда от медицински екип. Кажете какво да правя?
Монтоя поведе Дануърти към един очертан с тебешир кръг под мрежата.
— Ще си останеш с очилата, така ли?
— Да — отвърна той. — Можеш да ги потърсиш после в двора на църквата.
— Сигурна съм, че няма да са там — рече му тя някак тържествено. — Ще легнеш ли, или предпочиташ да си седнал?
Той се сети как Киврин беше лежала с ръка през лицето, безпомощна и сляпа, и отговори:
— Ще стоя прав.
Колин донесе една преносима кислородна инсталация и каза:
— Не бива да ходиш сам.
— Трябва, Колин.
— Защо?
— Защото е много опасно. Представа си нямаш какво е било по време на Черната смърт.
— Напротив, имам. Прочетох книгата два пъти, а освен това съм си направил… — Той спря. — Знам всичко за Черната смърт. Освен това, ако е наистина толкова опасно, не бива да отиваш сам. Няма да ти се пречкам, обещавам.
— Колин — каза Дануърти отчаяно, — поел съм отговорност за теб. Не мога да те взема.
— Сестрата пита какво да прави — прекъсна ги Бадри.
— Ако не се върнеш, никога няма да разбера какво ти се е случило — каза Колин и хукна навън.
Бадри обиколи Дануърти съвсем бавно, за да направи необходимите измервания. По едно време се намръщи, хвана се за ребрата и продължи да мери. Сестрата дойде с една спринцовка. Дануърти нави ръкава си.
— Искам да знаете, че въобще не одобрявам това — каза тя, докато дезинфектираше мястото. — И на двамата мястото ви е в болницата.
Бадри изчака Дануърти да си свали ръкава и направи още няколко замервания. Колин внесе един уред за сканиране и излезе, без въобще да поглежда Дануърти.
Дануърти гледаше екраните. Чуваше дрънченето на майсторките по камбаните — звучеше почти като музика, понеже вратата беше затворена. После Колин я отвори и вкара бутилка кислород. После застана до Монтоя, за да гледа как се променят числата по екраните.
Щитовете се спуснаха към пода, докоснаха го, малко се понагънаха. Колин каза нещо на Монтоя, тя вдигна поглед, понамръщи се, а после кимна и се обърна към екраните. Колин се приближи до мрежата.
— Какво правиш? — попита Дануърти.
— Една от завесите се е закачила — отвърна момчето, мина от другата страна и подръпна гънката.
— Готови? — попита Бадри.
— Да — отговори Колин и отстъпи към вратата. — Не, чакайте. — Той се върна до щитовете. — Не трябва ли да си свалиш очилата? Може някой да те види.
Дануърти си свали очилата и ги пъхна в пазвата си.
— Ако не се върнеш, тръгвам да те търся — каза Колин, отстъпи назад и извика: — Готово!
Дануърти погледна екраните. Виждаше ги като в мъгла. Монтоя също му беше замъглена — виждаше само, че се е навела над рамото на Бадри. Бадри каза нещо по микрофона.
Дануърти затвори очи. Чуваше как майсторките по камбаните се упражняват с „Когато най-сетне Спасителят дойде“. Отвори очи.
— Сега — каза Бадри и натисна едно копче, а Колин се спусна към щитовете, шмугна се под тях и прегърна Дануърти с всичка сила.
33.
Погребаха Роузмунд в гроба, който й беше изкопал икономът. „Ще ви трябват тези гробове“, беше казал той, и с право. Киврин и Рош никога нямаше да успеят да ги изкопаят сами. Единственото, което бяха в състояние да направят, бе да я занесат на поляната.
Положиха я на земята до самия гроб. Увита в пелерината си, тя изглеждаше невъзможно слаба, сякаш се беше смалила до почти нищо. Пръстите на дясната й ръка още бяха леко свити, сякаш току-що беше изпуснала ябълката.
— Изповядахте ли я? — попита Рош.
— Да — отвърна Киврин и наистина й се струваше, че го е направила. Роузмунд си беше признала, че се страхува от тъмното, от чумата и от това да остава сама, че обича баща си и че знае, че няма да го види никога вече. Все неща, които самата Киврин никога не би могла да изповяда пред никого.
Киврин откопча брошката, която сър Блоет беше дал на Роузмунд в знак на любов, и загърна пелерината около нея така, че да се покрие и главата й, а Рош я вдигна на ръце като спящо дете и стъпи в изкопания гроб.
Когато тръгна да излиза обаче, доста се запъхтя, та се наложи Киврин да хване двете му огромни ръце и да го изтегли. А когато започна да чете молитвата за мъртвите, той каза:
— Domine, ad adjuvandum me festina.
Киврин го изгледа напрегнато. „Трябва да се махнем оттук, преди и той да се е заразил — помисли си тя и не го поправи. — Не можем да губим нито секунда.“