— Dormiunt in somno pacis — каза Рош и взе лопатата, за да запълни гроба.
Киврин имаше чувството, че го прави часове наред. Тя го отменяше от време на време, но успяваше само да отчупва малки парчета от замръзналата купчина пръст. Не преставаше да мисли докъде биха могли да стигнат, преди да е паднала нощта. Още нямаше пладне. Ако тръгнеха сега, можеха да прекосят гората, да излязат на пътя, свързващ Оксфорд и Бат, и до края на седмицата можеха да стигнат до Шотландия, където чумата никога не беше стигнала.
— Отец Рош — каза тя, щом той започна да утъпква пръстта с плоското на лопатата. — Трябва да заминем за Шотландия.
— За Шотландия ли? — изненада се той, сякаш никога не беше чувал за нея.
— Да — каза Киврин. — Трябва да се махнем оттук. Трябва да вземем магарето и да отидем в Шотландия.
— Трябва да вземем всичко за причестяване с нас — каза той. — А преди да тръгнем, ще ударя камбаната за Роузмунд, за да може душата й да отлети спокойна на небето.
Тя искаше да му каже „не“, защото нямаше време и трябваше да тръгнат веднага, незабавно, но въпреки това кимна и каза:
— Ще доведа Валаам.
Камбаната удари веднъж и замълча. Киврин се вслуша в очакване на следващите удари. „Три удара за жена“ — мислеше си тя. Знаеше защо Рош е спрял дотук. Един за дете. О, Роузмунд!
Натовари магарето и го поведе през поляната.
Рош го нямаше никъде. Киврин се върна за свещите и завивките. Храна, зоб, завивки, свещи. Какво ли беше забравила?
Рош се появи на вратата. Не носеше нищо.
— Къде са нещата за светото причастие? — извика тя.
Той не отговори. Подпря се за момент на вратата на църквата, вторачен в нея, а на лицето му имаше същото изражение, както когато беше дошъл да й каже за смъртта на мелничаря. „Но всички вече са мъртви — рече си тя, — вече няма кой да умира.“
— Трябва да ударя камбаната — каза той и тръгна през двора към камбанарията.
— Нали вече я ударихте — каза Киврин. — Нямаме време. Трябва да тръгваме към Шотландия. — Тя тръгна с бързи крачки подире му. — Какво има?
Той се извърна почти вбесен и изражението му я изплаши. Приличаше на главорез, на убиец.
— Трябва да ударя камбаната за вечерна молитва — обясни той и се изтръгна грубо от ръката й.
О, не!
— Още е рано — каза тя. — Още не е дошло време за вечерната молитва. — „Просто е преуморен. И двамата сме толкова изтощени, че не можем да мислим нормално.“ Тя отново задърпа ръкава му. — Елате, отче. Трябва да тръгнем веднага, ако искаме да сме излезли от гората, преди да е паднала нощта.
— Вече закъснявам — каза той. — Лейди Имейн много ще се ядоса.
„О, не — помисли си Киврин, — о, не, о, не!“
— Аз ще я ударя — предложи тя и пристъпи пред него, за да го спре. — Трябва да влезете в къщата и да си починете.
— Вече става тъмно — отвърна й той ядосано. После отвори уста, за да й се развика, и оттам избликна цял поток полусмляна храна и кръв.
О не, о не, о не!
Той гледаше стъписано подгизналия й сюртук, гневът на лицето му се беше изпарил.
— Елате, трябва да полегнете — каза тя, но си мислеше: „Въобще няма и да стигнем до господарската къща.“
— Болен ли съм? — попита той, без да сваля погледа си от обляния в кръв сюртук.
— Не — отговори тя. — Само сте уморен и трябва да си починете.
Поведе го към църквата. Той се препъна и тя си помисли, че ако падне, тя въобще няма да успее да го вдигне. Помогна му да влезе вътре и го сложи да седне, подпрян на стената.
— Много съм изморен — каза отец Рош и опря глава на камъните. — Ще ми се да поспя мъничко.
— Да, поспете — съгласи се Киврин и щом той затвори очи, побягна към господарската къща, за да донесе завивки. Когато обаче се върна с тях, него вече го нямаше.
— Отец Рош! — извика тя, опитвайки се да види нещо в тъмната църква. — Къде сте?
Отговор не последва. Тя хукна отново навън, без да изпуска завивките, но него го нямаше нито в камбанарията, нито в двора на църквата, а до къщата просто не можеше да е стигнал сам. Тя побягна обратно към църквата, влезе и го видя, застанал на колене пред статуята на света Катерина.
— Трябва да легнете — каза му тя и постла завивките на пода.
Той легна покорно и тя сложи дългата възглавница под главата му.
— Чумата е, нали? — попита той, вперил поглед в нея.
— Не — отвърна тя и придърпа завивката отгоре му. — Уморен сте, това е всичко. Опитайте се да поспите.
Той се обърна настрани, за да не е с лице към нея, но само след минутка се надигна и седна. Разбойническото изражение се беше върнало на лицето му, а в следващия момент той започна да разхвърля завивките.