— Трябва да ударя камбаната за вечерня — каза той с укор и Киврин не можеше да направи нищо, за да го спре. Когато се унесе отново, тя накъса няколко ивици от раздърпаната подплата на сюртука си и завърза ръцете му за преградата между олтара и нефа.
— Не му причинявай това — мърмореше си Киврин отново и отново, без дори да си дава сметка, че го прави. — Моля те! Моля те! Не му причинявай това!
Той отвори очи.
— Бог не може да не чуе такава гореща молитва — каза и потъна в дълбок и спокоен сън.
Киврин побягна навън, разтовари магарето и го отвърза, събра всички торби с храна, взе и фенера и внесе всичко в църквата. Отец Рош продължаваше да спи. Тя излезе отново, хукна към двора на къщата и извади една кофа вода от кладенеца.
Когато се върна той още спеше. Киврин накъса на парцали покривката за олтара, взе един, намокри го и го постави на челото на Рош. Тогава той каза, без да отваря очи:
— Изплаших се, че сте си тръгнали.
Тя избърса засъхналата кръв по устата му.
— Няма да тръгна за Шотландия без вас.
— Не за Шотландия — поправи я той. — За небето.
Тя хапна малко корав хляб и кашкавал и се опита да дремне, но в църквата беше прекалено студено. Когато Рош се обръщаше и въздишаше, тя виждаше дъха му.
Киврин напали огън с пръчки от плета на една от колибите, но той само напълни църквата с дим, макар че тя беше оставила всички врати отворени. Рош се закашля и отново повърна. Този път беше почти изцяло кръв. Киврин угаси огъня и хукна отново за завивки. Когато се върна, ги натрупа и направи нещо като гнездо.
През нощта температурата на Рош се покачи. Той риташе завивките, беснееше и говореше неразбрано. По едно време каза: „Махни се, проклета да си!“, а иначе само повтаряше яростно: „Стъмва се!“.
Киврин донесе свещите от олтара пред статуята на света Катерина и ги запали.
Температурата му се качваше все повече и повече, а зъбите му тракаха въпреки всички кожи, натрупани отгоре му. На Киврин й се струваше, че кожата му вече е започнала да потъмнява от спуканите кръвоносни съдове. „Не прави така. Моля те.“
На сутринта Рош беше по-добре. В крайна сметка се оказа, че кожата му не е потъмняла — беше й се сторил много по-зле заради трепкащата светлина на свещите. Треската му беше поспаднала и той спа дълбоко през цялата сутрин и по-голямата част от следобеда. Киврин излезе да донесе вода.
Някои хора се бяха възстановявали от само себе си, а други бяха оцелявали с много молитви. Не всеки, който се беше заразявал, беше и умирал. Смъртността при белодробната чума беше само деветдесет процента.
Когато се върна, той се беше събудил. Киврин коленичи да му даде вода.
— Това е синята болест — каза той.
— Няма да умрете — каза тя. „Деветдесет процента. Деветдесет.“
— Трябва да ме изповядате.
Не. Той не можеше да умре. Та тя щеше да остане съвсем самичка! Тя поклати глава, неспособна да изрече нито дума.
— Благослови ме, Отче, защото съм съгрешавал — започна той на латински.
Той не беше съгрешавал. Беше се грижил за болните, беше давал последно причастие на умиращите, беше погребвал мъртвите. Не той, а Бог трябваше да се моли за прошка.
— … В мислите си, с думите си, с делата и с това, което не съм направил. Ядосвах се на лейди Имейн. Виках на Мейзри. — Той преглътна. — Имах похотливи мисли за една Божия светица.
Похотливи мисли!
— Смирено моля Бог да ме приеме, а ти, отче, да опростиш греховете ми, ако мислиш, че съм достоен.
„Няма какво да ти се прощава — щеше й се да му каже. — Греховете ти не са никакви грехове. Похотливи мисли? Държахме Роузмунд, докато се опитвах да я оперирам, не пуснахме в селото едно безобидно момче и погребахме едно шестмесечно бебе. Та това е краят на света. Разбира се, че ти се полагат и малко похотливи мисли.“
Тя вдигна безпомощно ръка, неспособна да изрече словата на опрощението, но той като че ли не забелязваше.
— О, Господи Боже мой — продължи Рош, — искрено се покайвам за раните, които съм Ти причинил.
„Си Му причинил? Ти си светецът — искаше да му каже тя, — а къде по дяволите е Той? Защо не дойде да те спаси?“
Миро нямаше, нито пък олио. Тя потопи пръсти в кофата с вода и направи кръстния знак над очите и ушите му, над носа и устата, над ръцете, които бяха държали нейната, когато тя беше лежала на смъртен одър.
— Quid, quid deliquiste — каза той, а тя потопи ръка в кофата и направи кръстния знак над ходилата му.
— Libera nos, quaesumus, Domine — подсказваше той.
— Ab omnibus malis praeteritis — каза Киврин, — praesentibus, et futuris. — Освободи ни, о, Господи, от всички злини — минали, настоящи и такива, дето ще дойдат.