— Perducat te ad vitam aeternam — шептеше Рош.
За да влезеш във вечното царство.
— Амин — каза Киврин.
Рош повръща през останалата част от нощта, както и през по-голямата част на другия ден, а следобеда изпадна в безсъзнание. Дишането му беше учестено и неравномерно. Киврин седеше до него и навлажняваше горещото му чело.
— Не умирай — казваше тя, когато дишането му спираше за момент, и той продължаваше да се бори. — Не умирай — говореше тя с нежен глас. — Какво ще правя без теб? Ще остана съвсем самичка.
— Не трябва да оставаш тук — каза той по едно време. Очите му бяха зачервени и подути.
— Мислех, че спиш — каза тя. — Не исках да те будя.
— Трябва да се върнеш на небето — каза той. — За да се молиш за душата ми в чистилището, че да не остане тя дълго там.
Чистилището. Сякаш Бог щеше да го накара да страда повече от това, което трябваше да понесе тук.
— Нямаш нужда от моите молитви — каза тя.
— Трябва да се върнеш там, откъдето дойде — каза той и ръката му се вдигна немощно пред лицето му, сякаш се опитваше да се предпази от някакъв удар.
Киврин хвана ръката му нежно, за да не се нарани кожата, след което я допря до страната си.
„Трябва да се върнеш там, откъдето дойде.“ „Щях, ако можех“ — помисли си тя. Колко ли време бяха държали мрежата отворена, преди да се откажат? Четири дни? Седмица? Може би я държаха още отворена. Господин Дануърти нямаше да им разреши да я затворят, докато имаше и най-малка надежда. „Такава обаче няма — мислеше си Киврин. — Аз въобще не съм в 1320 година. Тук съм, на края на света.“
— Не мога — отвърна тя. — Не знам пътя.
— Трябва да се опиташ да си спомниш — настоя Рош. — Агнес… след разклона…
Бълнуваше.
— Където падна — каза обаче той и кръстоса ръце, и Киврин разбра, че се опитва да й покаже нещо. — Мини разклона.
След разклона?
— Какво има след разклона? — попита тя.
— Там те намерих, когато падна от небето — обясни той и ръцете му се отпуснаха.
— Но нали Гавин ме е намерил.
— Да де — каза той с такъв тон, сякаш не намираше никакво противоречие. — Срещнах го на пътя, докато те носех към господарската къща.
Той беше срещнал Гавин на пътя.
— Там, където падна Агнес — продължи той, за да й помогне да се сети. — Когато ходихме да берем зелениката и бръшляна.
„Ами защо не ми каза когато бяхме там“ — чудеше се Киврин, но и този отговор знаеше. Той се беше притеснил за магарето, което се беше запънало на хълма.
„Защото то също ме е видяло да се спускам — мислеше си тя и знаеше, че той е стоял над нея на полянката и я е гледал, докато тя беше лежала с ръка през лицето. — Аз го чух — каза си тя, — видях и стъпката му.“
— Трябва да се върнеш там, а оттам и на небето — каза той и затвори очи.
Той я беше видял да се спуска, беше се приближил и беше стоял над нея, докато тя беше лежала със затворени очи, беше я качил на магарето си, когато се беше разболяла. А тя така и не се беше сетила, дори когато го видя за първи път в църквата, дори когато Агнес й каза, че Рош я мисли за светица.
Защото Гавин й беше казал, че той я е намерил. Гавин, който обичаше да се хвали и който беше готов да направи какво ли не, за да впечатли лейди Еливис. „Намерих те и те донесох тук“, беше й казал той и сигурно дори не си даваше сметка, че това е лъжа. Та свещеникът не беше никой в края на краищата. И през цялото това време, когато Роузмунд беше болна, а Гавин беше заминал за Бат, и мрежата се беше отворила и затворила завинаги, Рош беше знаел мястото на спускането.
— Няма нужда да чакаш мен — каза той. — Те несъмнено жадуват завръщането ти.
— Тихо — каза му тя нежно. — Опитай се да поспиш.
Той отново задряма неспокойно, ръцете му продължаваха да шават неуморно, опитваха се да покажат нещо и дърпаха завивките. По едно време той избута завивките и посегна към чатала си. Бедният човечец, не му било писано да го отмине нито едно унижение.
Тя сложи ръцете му на гърдите му и го покри, но той отново избута завивките, сграбчи се за чатала, потръпна и се пусна — и нещо в това движение накара Киврин да се сети за Роузмунд.
Тя се намръщи. Той беше повърнал кръв. Както това, така и етапът, в който се намираше епидемията, я бяха накарали да мисли, че има белодробната чума. Освен това не беше видяла никакви бубони. Тя запретна расото му и постави нежно ръката си на бедрото му — спомни си колко чувствителна беше ръката на Роузмунд. Той потръпна, но не се събуди.
— Прости ми, отче — каза тя и плъзна ръка между краката му.
Той изпищя и подскочи, коленете му се вдигнаха рязко нагоре, но Киврин вече се беше дръпнала и беше сложила ръка на устата си. Бубонът беше огромен и горещ като въглен. Би трябвало да го цепне още преди часове.