— Не. Няма време. — И все пак отиде до плевнята, даде й слама и чак тогава хукна към църквата.
Рош беше в безсъзнание и дишаше тежко и накъсано.
Киврин го зави с тежката пурпурна пелерина и каза:
— Тук съм, Рош.
И погали ръката му, но той не показа никакви признаци, че я е чул.
— Ще трябва да ти сваля панталоните — каза тя. — За да цепна бубона. — Отвърза разнищените връзки и той не потръпна от допира й, макар че изстена леко.
Крачолите обаче бяха прекалено тесни. Трябваше да ги среже.
— Beata — прошепна Рош и посегна към чатала си.
— Не мърдай — каза Киврин, хвана единия крачол и го разряза. — Знам, че те боли, но ще го сцепя тоя бубон…
Беше два пъти по-голям от този на Роузмунд и съвсем черен. Би трябвало да го среже преди часове, преди дни.
— Рош, моля те, не мърдай — каза тя и го притисна с цялата си тежест. После хвана ножа.
Ритникът на Рош я нацели право в ребрата и я просна на пода. Ножът издрънча по плочите. Тя се опита да седне. Отдясно я промуши остра болка.
Рош крещеше като обезумяло животно.
Киврин се опита да стане и също изпищя. Сигурно й беше строшил някое ребро. Тя си плю на ръката, изплашена, че ще види кръв.
Успя да застане на колене и примряла от болка прошепна:
— Прощавай. Много ли те заболя?
Всяко вдишване се забиваше като кама в ребрата й. Тя изстена.
— Какво има? — попита Рош. Беше отворил очи, а от устата му течеше кръв. — Ударих ли те?
— Не — отвърна тя и клекна до него. — Не. Не си ме ударил. — И почисти с ръкав кръвта от устата му.
— Трябва… — почна той, но когато отвори уста, от нея потече кръв и той преглътна. — Трябва да кажеш молитвата за мъртвите.
— Не — отсече тя. — Ти няма да умреш. — И пак избърса устата му. — Трябва да ти пробия бубона, преди да се е спукал.
— Недей — каза той, но тя не беше сигурна дали й казва да не сцепва бубона, или да не го оставя сам. Беше стиснал зъби и през тях се процеждаше кръв. Киврин положи главата му в скута си.
— Requiem aeternam dona eis — каза той и в гърлото му се чу клокочене. — Et lux perpetua.
От устата му течеше кръв. Тя повдигна главата му по-нависоко, постави пурпурната пелерина под нея и започна да бърше кръвта с ръкава си.
— Недей — каза той.
— Няма — отвърна тя. — Тук съм.
— Моли се за мен — каза той и се опита да събере ръце пред гърдите си. — Рек… — и се задави на думата, която се опитваше да каже.
— Requiem aeternam — каза Киврин и събра ръце. — Requiem aeternam dona eis, Domine.
— Et lux… — каза той.
Свещта до Киврин потрепна и изгасна, замириса на дим. Оставаше още само една — последната от восъчните свещи на лейди Имейн, — но и тя беше почти изгоряла.
— Et lux perpetua — каза Киврин.
— Luceat eis — каза Рош и се опита да оближе кървавите си устни. Езикът му беше подут. — Dies irae, dies illa.
— Той пак преглътна и затвори очи.
— Не го измъчвай повече — прошепна Киврин. — Моля те! Не е честно.
— Beata — стори й се, че казва той, и се опита да си спомни следващия стих, но той не започваше с „благословена“, така че се наведе над него и попита:
— Какво?
— В последните дни — едва чуто каза той.
Тя се наведе още.
— Страхувах, че Бог ще ни забрави напълно — каза той.
„Ами Той го направи — каза си тя и избърса устата и брадичката му. — Направи го.“
— Но с цялото Си милосърдие Той не го направи… — той пак преглътна, — а ни изпрати светицата Си.
И се закашля, а от устата му шурна кръв. Тя започна да я бърше като обезумяла, опитваше се да я спре, опитваше се да държи главата му изправена, но вече не виждаше през сълзите си къде да бърше.
— А от мен няма полза — каза тя и избърса сълзите си.
— Защо плачеш? — попита той.
— Ти ми спаси живота — изхълца тя. — А аз не мога да спася твоя.
— Всички умират — каза Рош. — И никой, нито дори самият Иисус Христос, не може да ги спаси.
— Знам — каза тя и подложи ръка под лицето си, за да не падат сълзите й върху него. Те обаче се събираха в шепата й и капеха по врата му.
— Въпреки това ти ме спаси — продължи той. Гласът му изведнъж беше станал ясен. — От страха. — Той си пое клокочещ дъх. — И от неверието.
Тя изтри сълзите си с опакото на ръката и хвана ръката на Рош. Беше студена и вече вдървена.
— Аз съм най-блажен от всички хора, че те имам тук до себе си сега — каза той и затвори очи.
Киврин се премести малко, за да опре гръб на стената. Навън беше тъмно, през тесните прозорчета не влизаше абсолютно никаква светлина. Свещта на лейди Имейн запращя, но се разгоря отново. Киврин премести главата на Рош така, че да не я притиска в ребрата. Той изстена и ръката му се дръпна, сякаш за да се освободи от нейната, но Киврин не я пусна. Изведнъж свещта проблесна силно, а после ги остави в пълен мрак.