Мисля, че няма да издържа по обратния път, господин Дануърти. Рош ми каза къде е мястото на спускането, но имам няколко счупени ребра, струва ми се, а всички коне са изчезнали. Няма да мога да се удържа на магарето на Рош без самар.
Ще се опитам да направя така, че госпожа Монтоя да намери това. Кажете на господин Латимър, че през 1348 година прилагателните все още са се скланяли. А на господин Гилкрист кажете, че греши. Статистиката въобще не е била преувеличена.
(Пауза)
Не искам да се обвинявате за това, което стана. Знам, че щяхте да дойдете да ме вземете, ако можехте, но аз така или иначе нямаше да мога да тръгна, при условие че Агнес беше болна.
Исках да дойда тук и ако не го бях направила, те щяха да бъдат съвсем самички и никой никога нямаше да разбере колко са били изплашени, смели и незаменими.
(Пауза)
Много е странно. Когато не можах да намеря мястото на спускането и дойде чумата, изглеждахте толкова далеч, че бях сигурна, че никога повече няма да ви видя. Сега вече знам, че сте били с мен през цялото време и че нищо — нито Черната смърт, нито седемстотинте години, нито смъртта, нито нещата, които ще дойдат, нито което и да било друго същество — не може да ме отдели от вашата грижа и любов. Те бяха с мен във всяка една минута.
34.
— Колин! — извика Дануърти и сграбчи момчето за ръката, когато то се шмугна в мрежата. — Какво правиш, за Бога?
Колин се загърчи и се отскубна от хватката му.
— Не трябва да отиваш сам!
— Не можеш ей така да нахълтваш в мрежата! Това не ти е периметъра под карантина! Ами ако мрежата се беше отворила? Можеше да си загинеш като едното нищо!
— И той хвана ръката му отново и тръгна към конзолата. — Бадри! Задръж спускането!
Бадри го нямаше. Дануърти присви късогледите си очи към конзолата. Намираха се в гора. По земята имаше сняг, а във въздуха проблясваха кристалчета.
— Ако отидеш сам, кой ще се грижи за теб? — попита Колин. — Ами ако болестта те повтори? — изведнъж ченето му увисна. — Стигнали ли сме?
Дануърти пусна ръката на Колин и бръкна в сюртука си за очилата.
— Бадри! — извика той. — Отвори мрежата! — Сложи си очилата. Бяха покрити със скреж. Той ги свали пак и започна да трие стъклата. — Бадри!
— Къде сме? — попита Колин.
Дануърти си окачи очилата на носа и огледа дърветата. Бяха много стари, увити в заскрежен бръшлян. От Киврин нямаше и следа.
Той беше очаквал, че ще я намери тук, но това беше абсурд. Вече бяха отворили мрежата и не я бяха намерили, но той се беше надявал, че като е разбрала къде се намира, тя ще се върне на мястото на спускането и ще чака. Нея обаче я нямаше, нямаше и никаква следа, че някога въобще е била тук.
Снегът, върху който стояха, беше равен и гладък. Беше достатъчно дълбок, че да покрие следите, които тя може би беше оставила преди да навали, но не и достатъчно, че да скрие от погледа им разбитата карета и разхвърляните сандъци. Нямаше и помен и от пътя между Оксфорд и Бат.
— Не знам къде се намираме — отговори той.
— Е, сигурен съм, че не е Оксфорд — каза Колин и заходи по снега. — Не за друго, ами защото не вали дъжд.
Дануърти вдигна поглед към бледото, ясно небе. Ако отклонението беше същото като при спускането на Киврин, значи сега трябваше да е към обяд.
Колин се спусна през снега към един гъсталак червеникави върби.
— Къде отиваш? — попита го Дануърти.
— Да намеря някакъв път. Спускането трябва да стане до някакъв път, нали? — Той се гмурна в гъсталака и изчезна.
— Колин! — извика Дануърти и тръгна след него. — Върни се!
— Ето го! — провикна се Колин някъде иззад върбите.
— Пътят е тук!
— Върни се! — викаше Дануърти.
Колин се появи, като задържаше върбите отворени.
— Ела тук — повтори Дануърти, вече по-спокойно.
— Изкачва се по някакъв хълм — обясни момчето, докато се промушваше сред върбите, за да излезе на горската полянка. — Можем да се качим горе, за да разберем къде сме.
Той вече беше мокър, кафявото му палтенце беше покрито със сняг от върбите, а самият той изглеждаше някак войнствен, готов за лоши новини.
— Ще ме изпратиш обратно, нали?
— Трябва — отвърна Дануърти, но сърцето му подскочи при тази мисъл. Бадри щеше да отвори мрежата най-рано след два часа и не беше ясно колко време щеше да стои отворена. Дануърти не разполагаше с два часа за губене, през които да чака тук, за да изпрати Колин обратно, а не можеше да го зареже. — Аз нося отговорност за теб.