— А аз за теб — рече Колин заинатено. — Баба Мери ми каза да се грижа за теб. Ами ако получиш нов пристъп на болестта?
— Ти не разбираш нищо. Черната смърт…
— Не се притеснявай за това. Ама наистина. Биха си ми стрептомицин и всичко останало. Накарах приятелката на Уилям да се погрижи за това. Сега не можеш да ме изпратиш обратно — мрежата не е отворена в момента, а е прекалено студено да стоим и да чакаме тук. Вместо това можем да тръгнем да търсим Киврин и дотогава можем да я намерим.
Беше прав, че не можеха да останат да чакат тук. Студът вече се беше проврял през уж дебелата пелерина, а палтенцето на Колин вършеше още по-малко работа и от старото му яке, а вече беше по-мокро от него.
— Ще отидем до върха на хълма — каза Дануърти, — но преди това трябва да маркираме това място, за да можем да го намерим после. И освен това не можеш така да търчиш във всички посоки. Искам да си ми пред очите през цялото време. Нямам време да почвам да търся и теб.
— Няма да се загубя — каза Колин, започна да рови в багажа си и извади някакъв плосък четириъгълник. — Донесъл съм си локатор. Вече е нагласен така, че да познава горската полянка.
Той започна да проправя път за Дануърти сред върбите и скоро излязоха на пътя, който търсеха. Не беше по-широк от пътека и беше покрит със сняг, по който нямаше никакви следи освен тези от катерички и някакво куче или може би вълк. Колин вървя покорно до Дануърти някъде до средата на склона, след което не можа да се сдържи и хукна нагоре.
Дануърти се затътри подире му, като непрекъснато трябваше да се бори със стягащата болка, която вече беше стигнала до гръдния му кош.
— Виждам селото! — извика Колин от върха.
Дануърти се качи при него. Тук вятърът беше още по-свиреп, минаваше без какъвто и да било проблем през пелерината, без въобще да се съобразява с подплатата, и гонеше дълги върволици облаци по бледото небе. Далеч на юг се виждаше едно перце дим, отвявано на изток.
— Виждаш ли? — попита Колин и посочи.
Под тях се разстилаше равнина, покрита с такъв блестящ сняг, че беше почти невъзможно да се гледа. Голите дървета и пътищата се открояваха на фона й — също като линии по карта. Пътят между Бат и Оксфорд беше една черна права линия, която разделяше заснежената равнина, а самият Оксфорд приличаше на графична рисунка. Виждаха се покритите със сняг покриви и квадратната кула на „Св. Михаил“ над мрачните стени.
— Не прилича на място, където вече е дошла Черната смърт, нали? — попита Колин.
Колин беше прав. Изглеждаше спокойно, недокоснато, древният и легендарен Оксфорд. Беше невъзможно човек да си представи, че чумата току-що го е прегазила целия, че по тесните му улички се придвижват каруци с купища мъртви тела, че колежите са опустошени и запустели, а навсякъде има само умиращи или вече умрели. Невъзможно беше да си представиш, че Киврин е някъде там — в едно от селата, които той не можеше да види.
— Не виждаш ли? — попита Колин и посочи на юг. — Зад онези дървета.
Дануърти примижа. Сред сивите клони се виждаше нещо по-тъмно — камбанария на църква може би или пък покривът на някоя господарска къща.
— Ето го и пътя, който води дотам — каза той и посочи една тънка сива линия, която започваше някъде под тях.
Дануърти разгледа картата, която му беше дала Монтоя. Нямаше как да се разбере точно кое село е това, въпреки поясненията, които тя беше дала на гърба на листа, защото нямаха представа на какво разстояние трябва да са селата от предполагаемото място на спускането. Селото беше твърде далеч на изток, за да е Скендгейт. Там обаче, където според Дануърти трябваше да се намира селото, нямаше нищо — никакви дървета, просто нищо, само равно поле, покрито със сняг.
— Е? — попита Колин. — Ще вървим ли, или не?
Беше единственото село, което се виждаше, и като че ли не беше на повече от един километър. Дори и да не беше Скендгейт, поне беше в същата посока, а ако имаше и някоя от „отличителните черти“ на Монтоя, можеха да го използват, за да разберат точните си координати.
— Трябва да стоиш при мен и да не говориш с никого. Разбрано?
Колин кимна, но явно въобще не го слушаше. Тръгна напред.
Дануърти го последва и попита:
— Как накара Уилям да ти уреди процедурата със стрептомицина?
— Той нали искаше лекарския номер на баба Мери, за да подправи разрешителните. Номерът беше в аптечната в чантата й.
— И ти отказа да му го дадеш, ако не приеме условията ти?