— Да, но освен това го заплаших, че ще кажа на майка му за всичките момичета — каза Колин и отново хукна напред.
Това, което той беше взел за път, се оказа плет и Дануърти каза:
— Трябва да се придържаме към пътищата.
— Ама оттук е по-бързо — настоя Колин. — Въобще не можем да се изгубим. Имаме си локатор.
Дануърти не се съгласи и продължиха по пътя, като търсеха място, където могат да направят завой. Тесните ниви отстъпваха на гората, а пътят обръщаше на север.
— Ами ако няма път до селото? — попита Колин след половин километър, но точно на следващия завой стигнаха до някакъв път.
Беше още по-тесен от първия, и по него също отдавна не беше минавал никой — поне откакто беше валял снегът. Краката им пробиваха заледената корица на всяка крачка. Дануърти поглеждаше нетърпеливо напред да се появи селото, но гората беше прекалено гъста, за да може да се види нещо.
Напредваха бавно. Дануърти вече беше останал без дъх, стягането в гръдния му кош беше станало направо стоманено.
— Какво ще правим като стигнем? — попита Колин, крачейки без каквото и да било усилие през снега.
— Ти няма въобще да се показваш, а ще се скриеш някъде и ще ме чакаш — отговори Дануърти. — Искам това да ти е напълно ясно.
— Добре — каза Колин. — Сигурен ли си, че това е верният път?
Дануърти въобще не беше сигурен. Беше започнал да извива на запад, при което се отдалечаваше от посоката, в която той си беше мислил, че се намира селото, а точно пред тях отново правеше завой на север. Дануърти погледна нетърпеливо през дърветата, като се опитваше да зърне нещо каменно или сламено.
— Селото въобще не беше толкова далеч — каза Колин по едно време, — сигурен съм. Вече вървим часове наред.
Не бяха часове, но поне един със сигурност, а те не бяха видели дори колиба, камо ли село. Наоколо имаше множество селца, но къде точно?
Колин извади локатора си.
— Виж — показа той данните на Дануърти. — Стигнали сме прекалено далеч на юг. Мисля, че трябва да се върнем до другия път.
Дануърти погледна данните от локатора, след това разгледа и картата. Намираха се на юг от спускането под права линия, и то на не по-малко от три километра. Щеше да се наложи да се върнат по стъпките си почти по целия път. Не беше сигурен, че ще може да продължи. Вече се чувстваше напълно сдал багажа, обръчът около гърдите му ставаше все по-стегнат с всяка измината крачка, а освен това се беше появила и някаква остра болка някъде под ребрата му.
— Краката ми са ледени — каза Колин и заскача в снега. Една птица се подплаши, изпляска с крила и отлетя. Дануърти погледна нагоре намръщен. Небето надвисваше все повече.
— Трябваше да тръгнем по плета — каза Колин. — Щеше да бъде много…
— Тихо — каза Дануърти.
— Какво има? — прошепна Колин. — Идва ли някой?
— Шшт — прошепна Дануърти, побутна Колин към края на пътя и се ослуша отново. Беше му се сторило, че чува кон, но вече не чуваше нищо. Може би беше заради птицата.
Направи знак на Колин да се скрие зад едно дърво и се запромъква към завоя.
Черният жребец беше завързан за една трънка. Дануърти се прикри набързо зад един смърч и застана неподвижно, за да се опита да види ездача. На пътя нямаше никого. Той зачака, като се опитваше да успокои дишането си, за да чува по-добре, но никой не се появи. Не чуваше нищо освен стъпките на жребеца.
Конят беше оседлан, а юздите му бяха обточени със сребро, но иначе изглеждаше много слаб — ребрата му направо се брояха. Седлото му се беше килнало. Жребецът махаше с глава и опъваше яко поводите си. Дануърти видя, че всъщност не е завързан, а се е омотал в шубрака.
Дануърти излезе на пътя. Конят обърна глава към него и започна да цвили като подивял.
— Спокойно, спокойно — опита се да го успокои Дануърти, внимателно се приближи и постави ръка на врата му. Животното престана да цвили и започна да го души и да търси храна.
Дануърти се огледа за някакви стръкове трева, които да се подават под снежната покривка, но целият район около трънката беше оголен.
— От колко ли време си се замотал тук, приятелю? — попита Дануърти. Дали собственикът на животното беше починал от чумата както беше яздил, или пък когато беше умрял, животното се беше уплашило и побягнало, докато разветите му поводи се бяха оплели в храстите?
Дануърти навлезе малко в гората, за да потърси следи от стъпки, но не намери. Жребецът започна да цвили отново и той се върна, за да го освободи, като по пътя късаше всички стръкове трева, които му попаднеха пред погледа.
— Кон! Жестоко! — възкликна Колин зад гърба му. — Къде го намери?
— Казах ти да стоиш, където те оставих.