Знам, но чух коня да цвили и си помислих, че си изпаднал в беда.
— Още една причина, поради която трябваше да стоиш там. — Той подаде тревата на Колин. — Нахрани го с това.
Той самият се наведе над храста и започна да оправя поводите. В отчаяните си опити да се освободи конят ги беше омотал ужасно и само за секунди Дануърти се изподра.
— Чий е този кон? — попита Колин, докато предлагаше на животното тревата, но от доста почетно разстояние. Прегладнялото животно скочи напред и Колин се дръпна и изпусна тревата. — Сигурен ли си, че е питомен?
Дануърти за малко да пострада фатално, но вече беше освободил поводите. Омота ги около кървящата си ръка, пристъпи към коня и отвърна:
— Да.
— И чий е? — попита Колин, докато галеше нежно животното.
— Наш. — Той затегна седлото, настани протестиращия Колин зад него и после яхна коня и го ритна леко в хълбоците. Животното тръсна глава, но пое по покрития със сняг път, доволно, че отново е свободно.
Колин беше стиснал като ошашавен Дануърти през кръста, точно където го болеше най-много. Бяха изминали обаче само стотина метра и той вече се беше изправил гордо и питаше:
— Как го насочваш? Можеш ли да го накараш да върви по-бързо?
Стигнаха до главния път за нула време. Колин искаше да се върнат до плета и да поемат през полето, но Дануърти обърна коня точно в обратната посока. След около половин миля пътят се разклоняваше и той сви наляво.
По този бяха минавали много повече хора, отколкото по предишния, макар че гората тук беше доста по-гъста. Небето вече беше напълно заоблачено, вятърът се усилваше с всяка изминала минута.
— Виждам го! — извика Колин изведнъж и се пусна с едната ръка, за да покаже един сив каменен покрив. Църква може би, или пък краварник. От пътя пред тях тръгваше тясна пътека, минаваше по тясно дървено мостче над малко поточе и през някаква ливада.
Жребецът нито наостри уши, нито ускори ход и Дануърти заключи, че сигурно не е от това село. И това беше много добре, защото иначе щяха да ги обесят за кражба на кон още преди да са намерили Киврин. А после видя овцете.
Всички бяха полегнали на една страна и приличаха на купчини мръсна сива вълна.
Колин не ги беше видял.
— Какво ще правим като стигнем? — попита той зад гърба на Дануърти. — Ще се промъкваме ли тайно, или просто ще си влезем в селото и ще попитаме дали някой я е виждал?
„Няма да има кого да попитаме“ — отговори му наум Дануърти.
Влязоха в селото.
Въобще не приличаше на рисунките в книгата на Колин — постройки около някаква централна поляна. Колибите бяха пръснати сред дърветата и почти не се виждаха. Тук, на тази полянка, която беше голяма колкото полянката на спускането, имаше само една дървена къща и нисък сайвант.
Беше прекалено малка, за да е господарската къща — сигурно беше на иконома или управителя на имението. Дървената врата на сайванта зееше и вътре беше навял сняг. От покрива не излизаше пушек, а освен това не се чуваше нито звук.
— Може би са избягали — каза Колин. — Много хора са побягвали при вестта, че чумата идва. И точно така се е разпространила.
Може би бяха избягали. Снегът пред къщата беше отъпкан, сякаш множество хора и животни се бяха струпали по някое време в двора.
— Остани тук при коня — нареди Дануърти и тръгна към къщата. И нейната врата не беше затворена, макар че я бяха придърпали. Той приклекна, за да влезе, защото беше съвсем ниска.
Вътре беше леденостудено, а след блясъка на снега той не можеше да види нищо освен червеникави петна. Отвори вратата докрай, но пак не влизаше почти никаква светлина и всичко му изглеждаше замъглено и червено.
Сигурно беше къщата на иконома. Имаше две стаи, разделени с дървена преграда, а по пода имаше рогозки. Масата беше абсолютно празна, а огънят беше изгаснал преди много дни. Малката стая беше изпълнена с миризмата на изстинала пепел. Икономът и семейството му сигурно бяха избягали, както и останалата част от хората, без съмнение вземайки чумата със себе си. И Киврин.
Той се облегна на касата на вратата, защото стягането в гърдите му отново се беше превърнало в остра болка. От всичките му притеснения за Киврин точно това никога не му беше хрумвало — че ще замине за някъде.
Той погледна и в другата стая. Колин мушна глава през вратата.
— Конят се опитва да пие вода от една кофа. Да му позволя ли?
— Да — отвърна Дануърти, като застана така, че Колин да не може да види какво има зад преградата. — Но не му давай да пие прекалено много. Сигурно не е пил вода от дни.
— Ама в кофата въобще не е толкова много. — Момчето огледа стаята с интерес. — Това е къщата на някой слуга, нали? Ама верно са били много бедни! Намери ли нещо?