— Не — отвърна Дануърти. — Иди да напоиш коня. И не му давай да хукне нанякъде.
Колин излезе като си фрасна главата в горния праг на вратата.
Бебето лежеше в една торба с перушина, поставена в ъгъла. Очевидно още е било живо, когато бе умряла майката; тя лежеше на калния под с протегнати към него ръце. И двата трупа бяха тъмни, почти черни, пелените на бебето бяха целите в засъхнала кръв.
— Господин Дануърти! — извика Колин тревожно и Дануърти подскочи, защото си помисли, че момчето пак е влязло в къщата. Колин обаче беше още навън при коня, който беше забил нос в кофата.
— Какво има? — попита Дануърти.
— Ей там има нещо. — Колин посочи към колибите. — Мисля, че е труп. — Той подръпна поводите на коня, но толкова силно, че кофата се катурна и водата се разля.
— Чакай — нареди Дануърти, но Колин вече беше хукнал между дърветата, а конят го следваше по петите.
— Това наистина е т… — почна Колин и гласът му секна. Дануърти побягна към него, хванал се с ръка за ребрата.
Беше тялото на някакъв младеж. Лежеше проснат по гръб в снега, а около него имаше замръзнала локва тъмна течност. По лицето му беше навял сняг. „Бубоните му сигурно са се спукали“ — помисли си Дануърти и погледна Колин. Момчето обаче не гледаше трупа, а поляната зад дърветата.
Тя беше по-голяма от тази пред къщата на иконома. Покрай нея имаше няколко колиби, срещу тях беше норманската църква. А в средата, върху утъпкания сняг, лежаха труповете.
Не си бяха направили труда да ги погребват, макар че до църквата имаше една плитка яма, до която се виждаше купчина пръст, покрита със сняг. Някои от тях като че ли бяха довлечени до двора на църквата — в снега имаше дълги следи, — а един човек дори беше допълзял до колибата си. Лежеше наполовина вътре, наполовина вън.
— Бойте се от Господа — каза Дануърти, — защото е дошъл часът на Неговия съд.
— Тук прилича на бойно поле — изкоментира Колин.
— То си е било такова — каза Дануърти.
Колин пристъпи напред, вперил поглед в трупа.
— Мислиш ли, че всички са мъртви?
— Не ги докосвай — предупреди го Дануърти. — Не се приближавай дори.
Аз си получих гама-глобулина — каза Колин, но все пак отстъпи назад и преглътна.
— Дишай дълбоко — обясни му Дануърти и постави ръка на рамото му. И недей да гледаш само към тях.
— В книгата пишеше, че е било точно така — каза Колин, вторачил се в един дъб. — Всъщност аз се страхувах, че ще бъде много по-зле. Искам да кажа, че поне не мирише.
— Да.
Той преглътна отново.
— Вече съм добре. — Той огледа полянката. — Къде мислиш, че може да е Киврин?
„Не и тук“ — примоли се наум Дануърти.
— Може да е в църквата — каза Колин и тръгна напред с коня. — Трябва да проверим и дали гробницата е там. Това може да не е селото, което търсим. — Жребецът направи две крачки напред, запъна се изплашено и зацвили.
— Иди го завържи под сайванта — каза Дануърти. — Усеща миризмата на кръвта и се плаши. Завържи го.
— Всичко е наред — каза Колин и поведе животното към къщата на иконома. — Много добре те разбирам как се чувстваш.
Дануърти се отправи с бързи крачки през поляната, за да стигне до църквата. В плитката яма имаше четири тела, до нея имаше и два гроба, покрити със сняг. Сигурно в тях лежаха първите починали, когато още си бяха правили труда да ги погребват. Той заобиколи и мина пред църквата.
Пред вратата имаше още две тела. Лежаха по корем едно върху друго, като трупът отгоре беше на някакъв старец. Тялото отдолу беше на жена. Дануърти видя полите на грубата й пелерина и едната й ръка. Ръцете на мъжа бяха метнати върху главата и раменете на жената.
Дануърти повдигна отвратено ръката на стареца и тялото му се наклони малко встрани като придърпа и пелерината. Сукманът под нея беше мръсен и осеян с кървави петна, но си личеше, че е бил яркосин. Той дръпна качулката назад. Около врата на жената имаше въже. Дългата й руса коса се беше оплела в грубите му върви.
„Обесили са я“ — помисли си той без никаква изненада.
Приближи се Колин.
— Разбрах от какво са следите по земята — каза той. — Влачили са телата. Зад плевнята има едно малко дете с въже около врата.
Дануърти огледа въжето и плетеницата от косми. Всичко беше толкова мръсно, че почти не личеше, че косата е била руса.
— Влачели са ги до двора на църквата, защото сигурно не са можели да ги носят — предположи Колин.
— Върза ли коня в сайванта?
— Да. За една греда. Искаше да дойде с мен.
— Гладен е — обясни Дануърти. — Върни се в навеса и му дай слама.
— Случило ли се е нещо? — попита Колин. — Нали не си получил втори пристъп?