— Не — отвърна Дануърти. — В навеса трябва да има слама. Или зоб. Иди и нахрани животинчето.
— Добре де — каза Колин уязвено и побягна към сайванта. Спря се по средата на поляната. — Нали не трябва да му давам сламата в устата? — попита той високо. — Нали мога просто да я сложа на земята пред него?
— Да — извика Дануърти в отговор, вперил очи в ръката й. По нея имаше кръв, а също и по вътрешната страна на китката. Ръката й беше изкривена, сякаш се беше опитала да се предпази от падането. Можеше да я хване за лакътя и да я обърне по гръб съвсем лесно. Трябваше само да я хване за лакътя.
Той хвана китката. Беше твърда и хладна. Под мръсотията се виждаше, че е червена и наранена. На много места целостта на кожата беше нарушена. Просто не можеше да е Киврин, а ако беше — какво ли трябва да й е минало през главата за тия две седмици, за да се докара до това състояние?
Всичко щеше да бъде записано на устройството. Той обърна нежно ръката й, за да потърси белега от имплантирането, но ръката така или иначе беше толкова покрита с мръсотия, че не можеше да се види нищо.
Ами ако белегът беше там? Какво тогава? Щеше да повика Колин, за да му каже да донесе една брадва от къщата на иконома, с която да отсече мъртвата ръка? За да може след това да слушат как нейният глас разказва за всички ужаси, през които е минала? Не можеше да го направи, разбира се, нито можеше да обърне тялото и да види, че това е трупът на Киврин.
Той остави нежно ръката до тялото, хвана лакътя и я обърна.
Беше починала от бубонната чума. Върху едната страна на роклята се виждаше засъхнало жълтеникаво петно — точно там, където бубонът под мишницата се беше спукал и протекъл. Езикът й беше черен и толкова подут, че запълваше цялата й уста. Приличаше на отвратителен, чудовищен предмет, пъхнат в устата й, за да я задуши. Бледото й лице също беше подпухнало и изкривено.
Не беше Киврин.
— Господин Дануърти! — извика отчаяно Колин, който търчеше към него в галоп. — Какво стана? Намерихте ли я?
— Не — отговори Дануърти и препречи пътя му. „Няма да я намерим.“
Колин се опитваше да види жената. На фона на белия сняг и яркосинята рокля лицето й изглеждаше синкавобяло.
— Намерил си я, нали? Това тя ли е?
— Не — отвърна Дануърти. „Обаче можеше и да е тя. И аз просто не мога да обръщам повече трупове и за всеки един от тях да си мисля, че е нейният.“ Коленете му омекнаха. — Помогни ми да стигна до сайванта.
Колин не помръдваше и го гледаше заинатено.
— Ако е тя, можеш да ми кажеш. Ще го понеса.
„Аз обаче не мога — помисли си Дануърти. — Няма да го понеса, ако е мъртва.“
Той се отправи към къщата на иконома, като се придържаше с една ръка към хладната каменна стена на църквата и се чудеше какво ще прави когато излезе на открито.
Колин подскачаше около него, държеше го за ръката и го гледаше напрегнато.
— Какво има? Болестта ли те повтаря?
— Просто трябва да си почина мъничко — отговори му Дануърти и продължи да говори, почти без да си дава сметка за това: — Когато тръгна, Киврин беше облечена в синя рокля. — Когато тръгна, когато легна на земята и затвори очи, безпомощна и доверчива, за да изчезне завинаги в тоя казан от ужасии.
Колин бутна вратата на сайванта и помогна на Дануърти да влезе, подхванал го под мишницата с двете си ръце. Конят вдигна поглед от една торба със зоб.
— Не можах да намеря никаква слама — каза Колин, — та му дадох малко зърно. Конете ядат такова нещо, нали?
— Да — отвърна Дануърти и се наведе да погледне в торбата. — Не му давай да изяде всичко. Ще се наяде като прасе и ще се пръсне.
Колин се приближи до торбата и започна да я дърпа. Конят не си я даваше.
— Защо си помисли, че е Киврин? — попита момчето.
— Видях синята рокля — отговори Дануърти. — И роклята на Киврин беше същият цвят.
Торбата падна и зърното се разсипа. Жребецът доволно наведе глава.
— Да де, ама нали всички тия хора са умрели от чумата? А тя е имунизирана. Значи не може да я пипне. А от какво друго може да умре?
„От това — каза си Дануърти. — Никой не би могъл да оцелее след всичко това — да гледа как бебета и деца умират като животни, да ги натрупва в ями и да хвърля пръстта направо отгоре им, да ги влачи с въже около шията. Как би могла да оцелее след всичко това?“
Колин остави торбата до някакво сандъче и застана пред Дануърти.
— Сигурен ли си, че болестта не те повтаря?
— Да — отговори той, но вече беше започнал да се тресе.
— Може би просто си много изморен — каза Колин. — Ти си почини, аз ей сега ще се върна.
Излезе и затръшна вратата. Конят хрупаше шумно и гладно. Дануърти се изправи, хвана се за грубо издяланата греда и се приближи до сандъчето. Пиринченият обков беше потъмнял и по кожата на капака имаше няколко драскотини, но иначе сандъчето си беше чисто ново.