Той седна до него и отвори капака. Икономът го беше използвал да си слага инструментите. Имаше едно кълбо кожено въже, както и една ръждясала мотика. Синята подплата, за която беше говорил Гилкрист, вече се беше прокъсала — сигурно от мотиката.
Колин се върна с кофата и каза:
Донесох ти вода. Извадих я от потока. — Остави кофата и започна да рови по джобовете си. — Имам само десет аспирина, така че не можеш да си позволиш да боледуваш много. Откраднах ги от господин Финч.
Изсипа две таблетки в шепата си.
— Откраднах и малко цинтамицин, но се изплаших, че по това време още не е бил изобретен. Реших, че аспирин трябва вече да са имали. — Той подаде таблетките на Дануърти и отиде да му донесе кофата. — Ще трябва да пиеш от шепа. — Тукашните купи и чаши сигурно са пълни с какви ли не микроби и животинки.
Дануърти преглътна аспирина и загреба шепа вода от кофата да го прокара. После каза:
— Колин…
Колин отнесе кофата при коня и без да се обръща, каза:
— Мисля, че не сме попаднали в правилното село. Отидох в църквата и единствената гробница там беше на някаква дама. — Той извади картата и локатора от джоба си. — Все още сме много далеч на изток. Мисля, че сме тук… — той показа една от бележките на Монтоя, — така че ако се върнем до основния път и поемем право на изток…
— Връщаме се на мястото на спускането — каза Дануърти и се изправи внимателно, за да не докосне стената или сандъчето.
— Защо? Бадри каза, че имаме поне един ден на разположение, а досега сме проверили само в едно село. Има толкова много села. Може да е във всяко.
Дануърти отвърза жребеца.
— Аз мога да взема коня и да ида да я потърся — предложи Колин. — Ще яздя бързо, ще разгледам всички околни села и ще се върна да ти кажа веднага щом я намеря. Или пък можем да си разделим селата и всеки да вземе по една половина, и който я намери първи, ще изпрати някакъв сигнал. Можем да запалим огън или нещо такова и когато другият види, ще трябва да дойде.
— Тя е мъртва, Колин. Няма да я открием.
— Не говори така! — заповяда Колин. Гласът му прозвуча по детски пискливо. — Тя не е мъртва! Тя си е получила всички ваксини!
Дануърти посочи сандъчето.
— Това ковчеже тя го донесе със себе си.
— Е, и какво от това? — попита Колин. — Може да има един милион такива ковчежета. Или пък може да е избягала, когато чумата е дошла в селото. Не можем да се върнем ей така и да я зарежем тук! Ами ако аз се бях загубил и чаках ли чаках, но никой не дойдеше да ме спаси? — Носът му започна да тече.
— Колин — каза Дануърти отчаяно, — понякога човек прави всичко, което му е по силите, но така или иначе не можеш да ги спасиш.
— Като баба Мери — каза Колин. Той избърса сълзите си с опакото на ръката. — Но невинаги.
„Винаги“ — помисли си Дануърти, но каза:
— Не. Невинаги.
— Понякога можеш да ги спасиш — заинати се Колин.
— Да — съгласи се Дануърти. — Добре. Ще отидем да я търсим. Сега ми дай още два аспирина и ме остави да си почина, докато започнат да действат. След това тръгваме да я търсим.
— Жестоко! — възкликна Колин и взе кофата от коня. — Ще ида за още вода.
Той хукна навън, а Дануърти се облегна на стената.
— Моля — каза той, — моля, нека да я намерим.
Вратата се отвори. Застанал на фона на светлината, Колин беше като с ореол около цялото тяло.
— Чу ли? — попита той. — Слушай.
Чуваше се едва доловимо, между ударите имаше дълги паузи, но Дануърти чуваше. Той стана и излезе.
— Идва някъде оттам — каза Колин и посочи на югозапад.
— Приготви коня — заповяда Дануърти.
— Сигурен ли си, че е Киврин? — попита Колин. — Та това въобще не е в нашата посока.
— Киврин е — отсече той.
35.
Камбаната заглъхна още преди да бяха успели да оседлаят коня.
— Побързай! — каза Дануърти.
— Всичко ще бъде наред — каза Колин, докато гледаше картата. — Удари три пъти. Направих му фиксиране. Трябва да е на югозапад, нали? А това е Хенефелд, нали?
— И той задържа картата пред Дануърти, като показваше всяко от споменатите села. — Тогава трябва да е това село тук.
Дануърти погледна картата, а после отново на югозапад, като се опитваше да запамети ясно посоката на камбанения звън. Вече беше започнал да се разколебава, макар че още чувстваше кънтенето на ударите по цялото си тяло. Молеше се аспиринът да се задейства колкото може по-бързо.