— Хайде тогава — каза Колин и издърпа жребеца до вратата на сайванта. — Качвай се и да тръгваме.
Дануърти сложи единия си крак в стремето и метна другия през гърба на коня. Веднага му се зави свят. Колин го изгледа замислено, после каза:
— Май е по-добре аз да карам. — И се метна пред Дануърти.
Колин пришпорваше коня прекалено нежно, а дърпаше юздите прекалено свирепо, но колкото и да беше странно, животното тръгна покорно през поляната и излезе на пътеката.
— Знаем къде е селото — каза по едно време Колин с голяма увереност. — Единственото, което ни трябва, е път, който върви нататък. — И заяви почти веднага, че вече са го намерили. Беше една доста широка пътека, която водеше надолу по някакъв склон и навлизаше сред борова гора, но пък само след няколко метра се разклоняваше. Колин се обърна и погледна въпросително Дануърти.
Конят обаче не се поколеба, а тръгна по дясната пътека.
— Виж — каза Колин със задоволство, — той си знае пътя.
„Радвам се, че поне един от нас го знае“ — помисли си Дануърти, плътно затворил очи, за да не вижда подскачащия пейзаж и да не усеща бумтенето в главата си. Като се имаше предвид целенасочеността на коня, беше ясно, че той си отива у дома, и Дануърти знаеше, че трябва да каже това на Колин, но болестта отново го връхлиташе и той се страхуваше да се пусне от кръста на Колин дори за секунда. Много му беше студено. Това, разбира се, беше от треската, бумтенето, замаяността — всичко това беше от треската. А една треска беше добър знак, защото тялото мобилизираше силите си да се бори срещу вируса, събираше войските си и ги подготвяше за поход. Студените тръпки бяха просто страничен ефект от треската.
— Кръв и ужаси, става адски студено — каза Колин по едно време. — Надявам се, че няма да завали сняг. — Той пусна поводите и уви по-плътно сивия вълнен шал около устата и носа си. Жребецът припкаше уверено напред през все по-гъста и гъста гора. Стигнаха до ново разклонение, а след това до още едно, но всеки път Колин се съветваше с картата и локатора. Дануърти нямаше представа по кой път тръгваха, нито дали конят знае къде върви, или просто поддържа първоначалната посока.
Или започна да вали сняг, или стигнаха до място, където вече валеше. Просто изведнъж вече валеше — малки, но постоянни снежинки, които замъгляваха пътя и се топяха непрестанно по очилата на Дануърти.
Аспиринът започна да действа. Дануърти седна по-уверено на седлото и придърпа пелерината около себе си. Избърса очилата си с края й. Пръстите му бяха станали безчувствени и яркочервени. Той потърка ръце и започна да им духа. Все още се движеха през гората, но пътеката вече беше доста по-тясна, отколкото когато бяха тръгнали по нея.
— На картата пише, че Скендгейт е на пет километра от Хенефелд — каза Колин, като гледаше локатора си. — Вече изминахме поне четири, така че трябва да сме близо.
Всъщност не бяха почти никъде. Намираха се насред Уичууд на една козя пътека или следи, оставени от сърни и елени. Пътеката сигурно щеше да свърши в някоя пастирска колиба, солен залеж или къпинов храст, за който конят имаше добри спомени.
— Виждаш ли, казах ти — рече Колин и да — зад дърветата се виждаше върхът на камбанария. Жребецът ускори в галоп. — Спри! — извика Колин и дръпна юздите. — Чакай малко.
Дануърти хвана поводите и накара коня да забави ход. Излязоха от гората, минаха през една покрита със сняг ливада и се качиха на върха на хълма. Селото лежеше точно под тях. Намираше се точно зад една ясенова горичка, която заедно със снега така закриваше гледката, че от селото се виждаха само сиви очертания: господарската къща, колиби, църква, камбанария. Това не беше селото, което търсеха — Скендгейт нямаше камбанария, но дори и да беше забелязал това, Колин си премълча. Ритна коня няколко пъти и започнаха бавно да слизат по хълма. По земята не се виждаха никакви тела, хора обаче също не се виждаха, нито пък дим по колибите. Камбанарията изглеждаше смълчана и изоставена, а около нея нямаше следи от стъпки.
По средата на склона Колин каза:
— Видях нещо. — Дануърти също го беше видял. Едно леко помръдване, което можеше да бъде и птица, и разлюлян клон. — Ей там — каза Колин и посочи втората колиба.
Беше една крава — беше отвързана, вимето й беше натежало до скъсване — и Дануърти вече беше сигурен в това, от което се беше страхувал най-много — че чумата е минала и през това село.
— Крава — каза Колин с отвращение. Животното вдигна глава и тръгна към тях с мучене.
— Ама къде са тия хора? — попита Колин. — Все някой трябва да е ударил камбаната.
„Всички са мъртви — помисли си Дануърти, обърнал поглед към църковния двор. Там имаше съвсем пресни гробове — пръстта отгоре им не се беше слегнала, а снегът не беше успял да ги покрие напълно. — Дано поне всички са погребани в двора“ — помисли си Дануърти и в този момент видя първото тяло. Беше някакво момче. Беше се облегнало на един надгробен камък, сякаш си почиваше.