— Виж, там има някой — каза Колин, като дръпна юздата и посочи тялото. — Ей, ти!
Той се обърна и погледна Дануърти.
— Мислиш ли, че ще разберат като им говорим?
— Той е… — почна Дануърти.
Момчето се изправи с мъка на крака. С една ръка се подпираше на камъка и се оглеждаше наоколо, сякаш да намери нещо, с което да се отбранява.
— Няма да те нараним — извика Дануърти, като се опитваше да се сети как трябва да звучи това на средновековен английски. Той слезе от коня, но веднага му се зави свят, така че се хвана за седлото.
Лицето на момчето беше омърляно, на ивици и петна, сюртукът и панталоните с навити крачоли бяха целите в съсирена кръв. Момчето се наведе, хвана се за страната, сякаш го беше заболяло много силно, вдигна един сап от снега и пристъпи напред, за да препречи пътя на Дануърти.
— Не се приближавайте. Синята болест нападна това село! — каза тя на староанглийски.
— Киврин — каза Дануърти и тръгна към нея.
— Не се приближавайте — каза тя на съвременен английски, като продължаваше да държи сапа пред себе си като оръжие. Краят му беше отчупен и наръбен.
— Аз съм, Киврин, господин Дануърти — каза той, без да спира да върви към нея.
— Не! — извика тя и отстъпи, размахала счупения сап.
— Вие не разбирате нищо. Това тук е чумата.
— Всичко е наред, Киврин. Ние сме ваксинирани.
— Ваксинирани — повтори тя, сякаш не знаеше какво означава думата. — Заради писаря на епископа стана. Той е бил заразен, когато пристигнаха тук.
В този момент притича и Колин и тя пак размаха сапа.
— Всичко е наред — повтори Дануърти. — Това е Колин. Той също е ваксиниран. Дошли сме да те отведем у дома.
Тя го изгледа продължително, без да мига. Снегът се сипеше около тях.
— Да ме отведете у дома — повтори тя безизразно и погледна гроба до себе си. Беше по-къс от останалите и някак по-тесен, сякаш вътре беше погребано дете.
После пак погледна към Дануърти. На лицето й нямаше никакво изражение. „Дошъл съм твърде късно“ — каза си той отчаяно. Те вече я бяха разпнали.
— Киврин — каза той.
Тя пусна сапа на земята.
— Трябва да ми помогнете. — И се обърна и тръгна към църквата.
— Сигурен ли си, че е тя? — прошепна Колин.
— Да — отвърна Дануърти.
— Ама какво й е?
„Просто дойдох твърде късно — помисли си той и се подпря на рамото на Колин. — Тя никога няма да ми прости.“
— Какво има? — попита Колин. — Пак ли ти призля?
— Не — отвърна Дануърти, но изчака известно време, преди да си махне ръката от рамото му.
Киврин беше спряла до вратата на църквата и пак се беше хванала за корема. Дануърти го побиха ледени тръпки. Заразила се е! Пипнала е чумата!
— Болна ли си? — попита я той.
— Не — отговори тя, после махна ръката си от корема и я погледна с изненада, сякаш беше очаквала да види кръв. — Той ме ритна. — Опита се да отвори вратата на църквата, присви се и пусна Колин да го стори вместо нея. — Мисля, че ми е счупил няколко ребра.
Колин отвори тежката дървена врата и влязоха. Дануърти премигна в тъмнината и се опита да накара очите си да са пригодят към нея. През тесните прозорчета не влизаше никаква светлина, макар че се виждаше къде са. Вляво пред себе си успя да види нещо тъмно и огромно — тяло? — а след това различи и първите колони, но отвъд тях беше абсолютно черно. Застанал до него, Колин бъркаше в огромните си като торби джобове.
Далеч пред тях проблесна малка светлинка, която не освети нищо освен себе си, след което изгасна. Дануърти тръгна натам.
— Чакай малко — каза Колин и запали джобното си фенерче.
Дануърти се почувства заслепен от лъча, на чийто фон всичко изглеждаше толкова черно, колкото когато бяха влезли. Колин обходи с него помещението, мина по изографисаните стени, по тежките колони, по неравния под. Светлината се спря и на нещото, което Дануърти беше взел за тяло. Всъщност беше гробница.
— Тя е ей там — каза Дануърти и посочи към олтара, Колин с готовност насочи лъча нататък.
Киврин беше коленичила до някакъв човек. Беше мъж. Краката и долната част на тялото му бяха покрити с някакво пурпурно одеяло, а огромните му ръце бяха кръстосани на гърдите. Киврин се опитваше да запали свещта с един въглен, но свещта вече беше изгоряла до безформена купчинка восък и нямаше как да задържи пламъка. Киврин като че се зарадва, когато Колин се приближи с фенерчето и освети цялата сцена.