— Трябва да ми помогнете с Рош — каза тя и запремигва срещу светлината. После се наведе към мъжа и хвана ръката му.
„Мисли си, че е още жив“ — рече си Дануърти, но тя каза с все същия равен, лишен от каквато и да било емоция глас:
— Умря тази сутрин.
Колин освети тялото. На грубата светлина от фенерчето кръстосаните ръце бяха почти толкова пурпурни, колкото одеялото, но лицето на мъжа беше бледо и съвсем спокойно.
— Какъв беше той, рицар ли? — попита Колин.
— Не — отвърна Киврин, — светец.
Тя сложи ръката си върху неговата вкочанена длан. Нейната ръка беше покрита с рани и окървавена, а ноктите й — пълни с кал.
— Трябва да ми помогнете — каза тя.
— Да ти помогнем за какво? — попита Колин.
„Иска да й помогнем да го погребе — отвърна мислено Дануърти, — но ние не можем.“ Рош беше огромен. Приживе сигурно се бе извисявал над Киврин като исполин. Дори и да успееха да изкопаят гроб, дори и тримата заедно нямаше да успеят да го пренесат дотам, а Киврин за нищо на света нямаше да позволи да му сложат въже около врата, за да го изтеглят до двора на църквата.
— За какво да ти помогнем? — повтори въпроса си Колин. — Нямаме много време.
Нямаха никакво време. Вече беше късен следобед, а като паднеше нощта, просто нямаше как да се ориентират в гората, за да намерят пътя. Освен това въобще не беше ясно колко време Бадри щеше да може да поддържа прекъснатия режим на работа на мрежата. Той беше казал двайсет и четири часа, но той самият не изглеждаше в състояние да издържи и два, а вече бяха минали около осем. Освен това земята беше замръзнала, Киврин беше със счупени ребра, а въздействието на аспирина беше започнало да отминава. Тук, в студената църква, Дануърти беше започнал пак да се тресе.
„Не можем да го погребем — мислеше си той, докато я гледаше как е коленичила до него, — но как мога да й кажа това, при условие че съм пристигнал прекалено късно за каквото и да било друго?“
— Киврин — каза той.
Тя поглади нежно вкочанената ръка.
— Няма да успеем да го погребем — каза тя с все същия безизразен глас. — Трябваше в неговия гроб да сложим Роузмунд, след като икономът… — Тя вдигна поглед към Дануърти. — Опитах се да изкопая друг тази сутрин, но земята е твърда като камък. Счупих лопатата. — И пак вдигна поглед към Дануърти. — Помолих се за него. И се опитах да ударя камбаната.
— Чухме те — каза Колин. — Така те открихме.
— Трябваше да са девет удара — продължи тя, — но трябваше да спра. — И тя постави ръка на ребрата си, сякаш като спомена болката, пак я заболя. — Трябва да ми помогнете да ударя останалите.
— Защо? — попита Колин. — Не е останала нито една жива душа да чуе камбаната.
— Няма значение — отвърна тя, вдигнала поглед към Дануърти.
— Нямаме време — каза Колин. — Скоро съвсем ще се стъмни, а мястото на спускането е…
— Аз ще я ударя — прекъсна го Дануърти и се изправи. — Ти остани тук — нареди той на Киврин, макар че тя въобще не беше понечила да става. — Аз ще ударя камбаната. — И тръгна през нефа.
— Ама става тъмно! — каза Колин и хукна да го догони. Светлината от фенерчето му танцуваше лудешки танц по колоните и пода. — А ти каза, че не знаеш колко време ще успеят да задържат мрежата отворена. Чакай малко де!
Дануърти бутна вратата, примижал към очаквания блясък на снега, но докато те бяха стояли в църквата, навън се беше смрачило, а небето беше натежало и миришеше на сняг. Той бързо прекоси църковния двор и стигна до камбанарията. Кравата мина през портата и тръгна през гробовете. Копитата й потъваха в снега.
— Какъв смисъл има да се бие тая камбана, като няма кой да я чуе? — не спираше Колин.
Дануърти влезе в камбанарията. Беше също толкова мрачно и студено, колкото и в църквата, миришеше на плъхове. Кравата завря глава през вратата, а Колин се промуши покрай нея и застана до грапавата стена.
— Ти си този, който настоява да се връщаме на мястото на спускането, защото щяла да се затвори мрежата и сме щели да останем тук — продължаваше Колин. — Ти разправяше, че дори нямало време да търсим Киврин.
Дануърти остана неподвижен няколко секунди, за да привикнат очите му с тъмното и за да си поеме дъх. Беше вървял прекалено бързо и стягането в гърдите се беше появило отново. Той вдигна поглед към въжето. Висеше над главите им в мрака, а на двайсетина сантиметра от разнищения край се виждаше омазнен възел.
— Мога ли да я ударя аз? — попита Колин.
— Много си малък — отвърна му Дануърти.
— Не съм — каза той и подскочи към въжето. Хвана го за края под възела, повися малко на него и се пусна. Въжето почти не беше помръднало, а камбаната само въздъхна едва чуто, сякаш някой я беше ударил отвътре с камък. — Тежка е — каза момчето.