Дануърти вдигна ръце и хвана грубото въже. Беше студено и поскърцваше между пръстите. Той дръпна рязко надолу, без въобще да е сигурен, че ще направи нещо повече от Колин — но въжето се люшна в ръцете му. Дан.
— Силна е! — възкликна Колин, запуши уши с ръце и вдигна доволен поглед нагоре.
— Един — каза Дануърти. „Едно и горе.“ Той си спомни американките, подгъна колене и дръпна въжето право надолу. „Две. И горе. Три.“
Как въобще беше успяла Киврин да удари камбаната с тия счупени ребра? Камбаната беше много по-тежка, отколкото си беше представял, и невероятно силният й звук сякаш резонираше в главата му и в стегнатия му гръден кош. Дан.
Спомни си как госпожа Пиантини сгъваше масивните си колена и си броеше сама. Пет. Въобще не си беше дал сметка колко е тежка тая работа. Всеки удар като че ли извличаше всичкия въздух от белите му дробове. Шест.
Искаше да спре и да си почине, но не искаше заслушаната в църквата Киврин да си помисли, че се е отказал, че е имал намерение само да довърши ударите, които беше започнала тя. Стисна въжето над възела още по-здраво и се облегна за малко на каменната стена, та дано гърдите да го отпуснат.
— Добре ли си? — попита Колин.
— Да — отвърна Дануърти и дръпна толкова силно, че дробовете му сякаш се разкъсаха. Седем.
Сети се как госпожа Тейлър се беше опитала да довърши „Чикагския минорен“, като беше брояла колко удара остават, без да забелязва бумтенето в главата си.
— И аз мога да ги довърша — каза Колин, но Дануърти почти не го чуваше. — Мога да ида да взема Киврин, за да направим последните два удара. Можем да дръпнем заедно.
Дануърти поклати глава.
— Всеки човек трябва да си стои при камбаната — каза той, останал съвсем без дъх, и дръпна въжето. Осем. Не трябваше да пуска въжето. Госпожа Тейлър беше припаднала и едва тогава го беше пуснала, а камбаната беше продължила да се клати над нея и въжето да мърда като нещо живо. Беше се увило около врата на Финч и за малко да го удуши. Трябваше да го държи, въпреки всичко.
— Девет — каза той, пусна въжето и залитна.
— Болестта те нападна пак, нали? — попита момчето с подозрение.
— Не — отговори Дануърти, избута кравата от вратата и тръгна към църквата.
Киврин продължаваше да стои на колене до Рош и да стиска вкочанената му ръка.
— Ударих камбаната — каза й Дануърти.
Тя само вдигна поглед.
— Не мислите ли, че вече можем да тръгваме? — попита Колин. — Пада мрак.
— Да — съгласи се Дануърти. — Мисля, че е най-добре… — Световъртежът го връхлетя като изневиделица, той залитна и за малко да се строполи върху тялото на Рош.
Киврин протегна ръка, а Колин се спусна към него и успя да го подхване за ръката. Дануърти успя да се задържи на едно коляно и протегна ръка към Киврин. Тя скочи и отстъпи назад.
— Вие сте болен! — Думите й звучаха като обвинение, като присъда. — Пипнали сте чумата, нали? Нали?
— Не — отвърна Дануърти, — от…
— Има пристъп — обясни Колин, като пъхна фенерчето в сгъвката на ръката на света Катерина, за да може да помогне на Дануърти да седне. — Защото въобще не обърна никакво внимание на моите плакати.
— Вирус е — каза Дануърти, като се облегна на статуята. — Не е чумата. И на двамата са ни били стрептомицин и гама-глобулин. Ние не можем да се заразим от чумата. — Той наведе глава към статуята. — Вирусно е. Ще се оправя. Само трябва да си почина малко.
— Казах му, че не трябва да бие камбаната — намеси се Колин и изпразни чантата си върху каменния под. След това загърна раменете на Дануърти с торбата.
— Останал ли е някакъв аспирин? — попита Дануърти.
— Можеш да пиеш само на три часа — обясни Колин. — Освен това не можеш да ги пиеш без вода.
— Ами тогава ми донеси вода — отсече Дануърти.
Колин погледна Киврин за подкрепа, но тя продължаваше да стои от другата страна на тялото на Рош и гледаше войнствено Дануърти.
— Веднага — каза Дануърти и Колин хукна навън. Ботушите му тропаха силно по каменния под. Дануърти пак погледна Киврин и тя пак направи крачка назад.
— Не е чумата — повтори той. — Вирус е. Ние се страхувахме, че понеже си имала контакт с него, си го взела със себе си и си се разболяла. Разболя ли се?
— Да — каза тя и коленичи до Рош. — Той ми спаси живота.
Тя поглади пурпурното одеяло и Дануърти чак сега видя, че това е кадифена пелерина. По средата й имаше зашит голям копринен кръст.
— Той ми каза да не се страхувам — обясни тя. Дръпна пелерината на гърдите му, напъха я под кръстосаните му ръце, но така се откриха обутите му в големи, съвсем неподходящи за момента сандали крака. Дануърти смъкна торбата от гърба си и я положи нежно върху краката на Рош, след което се изправи внимателно, като се придържаше към статуята, за да не падне.