Киврин поглади ръцете на Рош.
— Той не искаше да ме нарани — каза тя.
Колин се върна с пълна до половината кофа с вода — сигурно я беше взел от някоя локва. Дишаше тежко.
— Кравата ме нападна! — каза той и извади едно мръсно канче от кофата. После изсипа всички таблетки в шепата на Дануърти. Бяха пет.
Дануърти лапна две, отпи от водата колкото можеше по-малко и подаде останалите на Киврин. Тя ги взе мълчаливо.
— Не можах да открия никакви коне — каза Колин и подаде канчето и на Киврин. — Само едно муле.
— Магаре — поправи го Киврин. — Мейзри открадна понито на Агнес. — Тя върна канчето на Колин и пак хвана ръката на Рош. — Удряше камбаната за всички, за да могат душите им да отлетят спокойно на небето.
— Не мислите ли, че е по-добре да тръгваме? — прошепна Колйн. — Вече е почти тъмно.
— Дори и за Роузмунд — продължи Киврин, сякаш въобще не го беше чула. — А вече е бил болен. Казах му, че нямаме време, че трябва да тръгнем за Шотландия.
— Трябва да тръгваме — каза Дануърти.
Тя не помръдна, нито пусна ръката на Рош.
— Той ми държеше ръката, когато умирах.
— Киврин — пак каза Дануърти съвсем нежно.
Тя постави ръка върху страната на Рош, впери поглед в него за дълго време и едва тогава стана. Дануърти й предложи ръката си, но тя се изправи сама, притиснала с ръка ребрата си, и тръгна към вратата.
На прага се обърна й погледна назад в мрака.
— Каза ми къде е мястото на спускането, когато умираше, за да мога да се върна на небето. Каза ми, че иска да го оставя и да вървя, за да може като пристигне, аз вече да го чакам — довърши тя и излезе в снега.
36.
Снегът се сипеше бавно и спокойно върху жребеца и магарето, които чакаха при портата. Дануърти помогна на Киврин да се качи на жребеца и тя не се дръпна от допира му, от което той толкова се беше страхувал. Щом обаче се озова на седлото, тя се освободи от ръцете му и хвана поводите сама, макар да личеше, че я боли.
Дануърти вече се тресеше, но стискаше зъби, за да не види Колин. Успя да се качи на магарето едва на третия път.
— Май е по-добре да ти водя мулето — каза Колин и го изгледа неодобрително.
— Нямаме време — не прие Дануърти. — Става много тъмно. Качи се на коня зад Киврин.
Колин отведе жребеца до портата, покатери се на дувара и с много мъки успя да седне зад Киврин.
— Локаторът в теб ли е? — попита го Дануърти, докато се опитваше да срита магарето, без да падне от него.
— Аз знам пътя — отговори Киврин.
— Да — отговори и Колин и го вдигна високо. — И фенерчето е в мен.
Той го включи и обходи с лъча целия двор, сякаш търсеше нещо, което може да са забравили. Сякаш едва сега забеляза гробовете.
— Тук ли са погребани всички? — попита той, като задържа светлината върху гладките бели могили.
— Да — отвърна Киврин.
— Преди много време ли са умрели?
Тя обърна жребеца и го подкара нагоре по хълма.
— Не.
Кравата ги последва до средата на хълма, след което спря и започна да мучи жално. Дануърти се обърна да я погледне. Тя измуча още няколко пъти, но после се обърна и тръгна обратно към селото. Бяха почти на върха на хълма и снегът вече не беше така обилен, но долу в селото продължаваше да си вали. Гробовете вече се бяха покрили напълно, църквата беше замъглена, а камбанарията почти не се виждаше.
Киврин хвърли само един поглед назад. Яздеше право напред, седнала гордо върху седлото, а Колин яздеше зад нея, но не се държеше за кръста й, а за седлото. Отначало снегът падаше като плътна завеса, но после започнаха да се спускат само отделни снежинки и докато стигнат до гъстата гора, вече почти беше спрял.
Дануърти следваше коня, като се опитваше да поддържа равномерното му темпо, опитваше се и да не се предава на треската. Аспиринът не му действаше — беше го изпил с прекалено малко вода — и той усещаше как треската го завладява, как започва да го отделя и от гъстата гора, и от кокалестия гръб на магарето, и от гласа на Колин.
Момчето говореше оживено на Киврин, разказваше й за епидемията по начин, който я караше да прилича на приключение.
— Казаха, че има карантина и че трябвало да се върнем в Лондон, но аз не исках. Исках да видя баба Мери. И взех, та се промъкнах през бариерата, а пазачът ме видя и каза: „Хей ти! Спри!“ — и хукна да ме гони, а пък аз побягнах по улицата и после се скрих в една пряка.