По едно време спряха и Колин и Киврин слязоха от коня. Колин си свали шала, а тя си свали напоения с кръв сюртук и го пристегна около кръста си. Дануърти знаеше, че болката й е много силна, че трябва поне да се опита да й помогне, но се страхуваше, че ако слезе от магарето, няма да може да го яхне отново.
Киврин и Колин пак се качиха на коня, при което тя му помогна, и отново потеглиха, като спираха на всеки завой и на всяко разклонение, за да проверяват посоката. Колин гледаше монитора на локатора си, питаше Киврин и тя кимваше одобрително.
— На това място паднах от магарето — каза тя, когато бяха спрели на едно разклонение. — През първата нощ. Бях много зле. Помислих го за главорез.
Стигнаха до друго разклонение. Снегът беше спрял, но облаците над дърветата бяха тежки и надвиснали. Наложи се Колин да освети локатора с фенерчето си, за да види показанията му. Той посочи дясната пътека и продължи да язди зад Киврин и да й разказва за приключенията си.
— Господин Дануърти каза: „Загубил си данните от фиксирането“, а след това отиде право към господин Гилкрист и двамата паднаха на земята — разказваше Колин. — Господин Гилкрист се държеше така, сякаш го е направил нарочно. Не ми помогна дори да го покрия. Той се тресеше като луд, имаше висока температура, а аз виках през цялото време: „Господин Дануърти! Господин Дануърти!“ — но той не ме чуваше. А господин Гилкрист все казваше: „Ще ви държа персонално отговорен.“
Отново заваля сняг, а и вятърът започна да се усилва. Дануърти се държеше за твърдата грива на магарето и се тресеше.
— Не искаха да ми казват нищичко — продължаваше да разказва Колин. — А когато се опитах да отида да видя баба Мери, ми казаха, че не пускали деца.
Яздеха срещу вятъра. Дануърти вече почти лежеше върху врата на магарето.
— Лекарят излезе и започна да шепне нещо на сестрата и аз разбрах, че е умряла. — В този момент Дануърти усети остро пробождане от мъката, сякаш чуваше тази история за първи път. „О, Мери!“
— Не знаех какво да правя — каза Колин, — така че просто си седнах там, а госпожа Гадсън, голяма гаднярка, дойде при мен и започна да ми чете от Библията, че всичко било по Божията воля. Мразя я тая Гадсъновица! — каза той яростно. — Тя трябваше да се разболее от грипа!
Гласът на Колин зазвънтя и заехтя из гората и Дануърти престана да го разбира, но колкото и да беше странно, го чуваше все по-ясно и по-ясно в студения въздух, и си помисли, че сигурно се чува чак до Оксфорд, на седемстотин години път оттук.
Изведнъж му хрумна, че Мери не е мъртва, че тук, през тази ужасна година, през този век, който беше десетка по скалата, тя още не беше умряла — и се почувства като благословен, без да го е очаквал и заслужил.
— И точно тогава чухме камбаната — говореше Колин, — и господин Дануърти каза, че ти призоваваш някого на помощ.
— Така беше — съгласи се Киврин. — Така няма да стане. Той ще падне всеки момент.
— Права си — съгласи се Колин и Дануърти осъзна, че те пак са слезли от коня и са застанали до магарето.
— Трябва да ви качим на коня — каза тя и го хвана през кръста. — От магарето ще паднете. Хайде. Слизайте. Ще ви помогна.
Наложи се да му помагат и двамата. Киврин го беше обгърнала по начин, който със сигурност й причиняваше ужасна болка в ребрата, а Колин го държеше изправен.
— Ако можех само да поседна за момент — каза Дануърти през тракащите си зъби.
— Няма време — каза Колин, но му помогнаха да седне и да се облегне на един камък.
Киврин бръкна под сюртука си и извади трите аспирина.
— Ето, изпийте ги — каза тя и му ги подаде в отворената си длан.
— Тези бяха за теб — каза той. — Ребрата ти…
Тя го погледна твърдо.
— Аз съм добре. — И отиде да завърже коня за един храст.
— Искаш ли вода? — попита Колин. — Мога да напаля огън и да разтопя малко сняг.
— Няма нужда — отвърна Дануърти, лапна аспирините и ги преглътна.
Киврин вещо оправи стремената и се приближи, за да помогне на Дануърти да се изправи.
— Готови ли сме? — попита тя и подложи рамо под ръката му.
— Да — каза Дануърти и се опита да стане.
— Не трябваше да го сваляме — каза Колин. — Сега няма да успеем да го качим. — Обаче успяха. Първо поставиха крака му в стремето, после ръката му — на лъка, и накрая го повдигнаха дружно на седлото.
Беше спрял да се тресе, но не знаеше дали това е добър, или лош знак. А когато тръгнаха пак — Киврин напред върху клатушкащото се магаре, Колин пред него, без да престава да говори, Дануърти просто се облегна на гърба му и затвори очи.
— И реших като завърша училище да дойда в Оксфорд и да стана историк като вас. Не искам да идвам по времето на Черната смърт. Искам да отида по времето на кръстоносните походи.