Дануърти го слушаше, подпрян на гърба му. Ставаше все по-тъмно, а те се намираха в Средновековието в някаква гъста гора, двама болни и едно дете, а един трети болен — Бадри — се опитваше през това време да държи мрежата отворена и също можеше да припадне всеки момент. Дануърти обаче не усещаше нито паника, нито дори тревога. Колин се оправяше с локатора, а Киврин знаеше къде е мястото на спускането. Щяха да се оправят.
Дори ако не можеха да открият мястото на спускането и останеха тук завинаги, дори ако Киврин не можеше да му прости, тя щеше да се оправи. Щеше да ги отведе в Шотландия, където чумата никога не беше стигнала, а Колин щеше да извади от вълшебната си торба въдица и тиган и щяха да си ловят сьомга и пъстърва. Можеха дори да открият Бейсингейм.
— По видеото съм гледал боеве с мечове и освен това знам как се кара кон — не спираше Колин и после изведнъж викна: — Стоп!
И дръпна юздите. Муцуната на коня почти опря задницата на магарето. Магарето беше спряло на един малък хълм. В подножието му имаше замръзнала локва и редица върби.
— Сритай го — каза Колин, но Киврин вече слизаше.
— Няма да продължи по-нататък — каза тя. — Веднъж вече направи така. Видяло ме е да се появявам. Мислех, че е бил Гавин, но през цялото време е ставало въпрос за Рош. — Тя свали поводите на магарето и то незабавно хукна да се връща в селото.
— Искаш ли да яздиш? — попита я Колин.
Тя поклати глава и каза:
— От качването и слизането ме боли повече, отколкото като ходя.
Тя се взря в отсрещния хълм. Дърветата стигаха само до средата на склона, хълмът над тях беше покрит със сняг. Валежът трябва да беше спрял, макар че Дануърти не можеше да си даде сметка за това. Облаците се разсейваха, небето имаше ясен, бледолавандулов цвят.
— Той си мислеше, че съм света Катерина — каза тя. — Видял ме е да е появявам, както вие се страхувахте, че може да стане. Мислел си е, че Бог ме е изпратил да им помагам в часа на нуждата.
— Е, ами ти нали си им помогнала? — попита Колин, подръпна неумело юздите и конят тръгна надолу по хълма. Киврин вървеше до тях. — Трябваше да видиш ужасите в другото село, където бяхме. Трупове навсякъде и ми се струва, че никой не им е помогнал.
Той подаде юздата на Киврин и каза:
— Ще ида да видя дали е отворена мрежата. — И хукна напред. — Бадри каза, че ще я отваря на всеки два часа. — Шмугна се в гъсталака и изчезна.
Киврин спря коня и помогна на Дануърти да слезе.
— Май е по-добре да му свалим седлото и юздите — каза Дануърти. — Когато го намерихме, се беше оплел в едни храсти.
Разкопчаха всички каишки и свалиха седлото. Киврин пък свали юздата и посегна да погали коня по главата.
— Той ще се оправи — каза Дануърти.
— Може би — каза тя.
Колин изхвърча от храсталака, разпръсквайки сняг във всички посоки.
— Не е отворена.
— Скоро ще се отвори — успокои го Дануърти.
— И коня ли го взимаме с нас? — попита Колин. — Мислех, че на историците не им е позволено да взимат нищо в бъдещето. Би било страхотно обаче, ако можем да си го вземем. Ще мога да го яздя, когато тръгна на кръстоносен поход.
Той се шмугна обратно в гъсталака.
— Хайде, може да се отвори всеки момент.
Киврин кимна и плесна жребеца по хълбока. Той направи няколко крачки, след което спря, обърна се и ги погледна въпросително.
— Хайде — обади се Колин някъде от храстите, но Киврин не помръдна.
После постави ръка на ребрата си.
— Киврин — каза Дануърти и понечи да й помогне.
— Ще се оправя — каза тя и се наведе да се промуши през храсталака.
Под дърветата вече беше здрач. Късчетата небе между черните клони на дъба бяха лавандуловосини. Колин се опитваше да придърпа един паднал клон в средата на полянката.
— В случай че сме я изпуснали за малко и трябва да чакаме цели два часа — обясни той. Дануърти приседна с благодарност.
— Къде трябва да застанем, когато се отвори мрежата? — попита момчето.
— Ще видим кондензацията — обясни тя. После се приближи до дъба и се наведе, за да махне снега от основата му.
— Ами ако стане тъмно? — попита Колин.
Тя приседна до дървото, прехапала устни, докато се настаняваше върху корените.
Колин приклекна между двамата и каза:
— Не съм си взел кибрит, иначе щях да запаля огън.
— Няма нищо — каза Дануърти.
Колин включи и изключи фенерчето си.
— Май е по-добре да го пестя, че ако нещо се обърка, да ни е подръка.
Сред върбите нещо прошумоля и Колин скочи.
— Май започва.