— Искам пълна кръвна картина — каза Мери на излизане от линейката. — Диференциално броене.
Дануърти се потътри след нея в отделението за спешни случаи.
— Трябва ми здравният му картон — обясни тя на регистратурата. — На Бадри… Джеймс, как му е фамилията?
— Шодхури — отвърна той.
— Номер на здравната осигуровка? — попита служителката.
— Не знам — рече Дануърти. — Работи в „Балиол“.
— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете фамилията му буква по буква?
— Ш-О-Д… — започна Дануърти, но Мери вече влизаше в спешното отделение и той хукна подире й.
— Извинете, господине! — Регистраторката скочи и му препречи пътя. — Моля седнете тук…
— Трябва да говоря с пациента, когото приехте току-що — настоя той.
— Роднина ли сте?
— Не — отвърна Дануърти. — Той работи за мен. Много е важно.
— В момента е в залата за пълен медицински преглед — обясни тя. — Ще помоля да получите разрешение за свиждане веднага след това. — И седна на мястото си, но така, сякаш беше готова при най-малкото помръдване от негова страна да скочи.
Дануърти си помисли дали да не нахълта в залата, но не искаше да рискува толкова, че да му забранят всякакъв достъп в болницата. Освен това Бадри така или иначе в момента не беше в състояние да говори. Когато го изнасяха от линейката, беше в безсъзнание. В безсъзнание и с 39,5 температура. Нещо не беше наред.
Регистраторката го гледаше с подозрение.
— Нали нямате нищо против отново да ми кажете фамилията му?
Той изрече „Шодхури“ буква по буква, след което я попита къде може да намери телефон.
— В дъното на коридора — посочи тя. — Години на пациента?
— Не знам — отвърна Дануърти. — Около двайсет и пет. В „Балиол“ е от четири години.
Отговори на всичките й останали въпроси колкото можа по-подробно, след което погледна навън, за да види дали е пристигнал Гилкрист. После отиде до телефона и се обади в „Брейзноуз“. Вдигна портиерът, който в този момент украсяваше една изкуствена коледна елха във фоайето.
— Трябва да говоря с Пухалски — каза Дануърти. Надяваше се да не е сгрешил името на асистента технолог.
— Няма го — отговори портиерът и със свободната си ръка метна една сребърна гирлянда върху клоните на елхата.
— Моля те, предай му да ми се обади веднага щом се върне. Много е важно. Трябва да ми разшифрова данните от едно фиксиране. Може да ме намери на… — Дануърти изчака търпеливо портиера да си довърши подреждането на гирляндите, за да може след това да запише номера, което той в крайна сметка направи върху капака на една от кутиите с коледна украса. — Ако не може да ме намери на този телефон, му кажи да позвъни в отделението за спешни случаи на амбулаторията. Как мислиш, кога ще се върне?
— Много ми е трудно да ви кажа — отвърна портиерът, докато разопаковаше едно ангелче. — Но до началото на семестъра все ще се прибере.
— Как така? Искаш да кажеш, че в момента въобще не е в колежа?
— Беше. Щеше да прави за Медиевистиката някакво спускане с мрежа, но като разбра, че са го поверили на друг, си замина.
— Тогава ми дай домашния му телефон и адреса.
— Струва ми се, че е някъде в Уелс, но ще трябва да се обърнете към секретарката за по-подробна информация. Нея обаче също я няма в момента.
— А тя кога ще се върне?
— Не мога да ви кажа, сър. Замина за Лондон за коледни покупки.
Дануърти остави още едно съобщение — през това време портиерът оправяше крилата на ангелчето, — след което затвори и се опита да помисли дали в Оксфорд са останали някакви други технолози. Очевидно не, иначе Гилкрист нямаше да вземе съвсем млад асистент за изчисленията. Опита се все пак да се свърже с „Магдален“, но не постигна нищо. Затвори, помисли минутка, след което позвъни в „Балиол“. И там не вдигна никой. Финч сигурно още беше някъде навън да развежда американските майсторки по биене на камбани.
Погледна часовника си. Беше само два и половина. А му се струваше много по-късно. Може още да обядваха. Позвъни във фоайето на „Балиол“, но пак нямаше отговор. Върна се в чакалнята — очакваше Гилкрист да е там. Нямаше го, но затова пък там бяха двамата лекари, които разговаряха с една сестра от персонала. Гилкрист сигурно се беше върнал в „Брейзноуз“, за да задейства следващото си спускане или пък още по-следващото. Може би на третия път щеше да изпрати Киврин право в лапите на Черната смърт за преки наблюдения.
— А, тук сте — каза медицинската сестра. — Уплаших се, че сте си тръгнали. Елате с мен.