— Това е жребецът — обясни Дануърти. — Пасе.
— Оо — възкликна Колин разочаровано и пак седна. — Нали не мислите, че мрежата вече се е отворила, но не сме я видели, защото е тъмно?
— Не — отвърна Дануърти.
— Може би Бадри е получил нов пристъп и не може да я поддържа отворена — каза той по-скоро развълнувано, отколкото изплашено.
Зачакаха. Небето потъмня, през клоните на дъба започнаха да се появяват звезди. Колин седна до Дануърти и започна да говори за кръстоносните походи.
— Ти знаеш всичко за Средновековието — обърна се той към Киврин, — та си помислих, че може да ми помогнеш да науча разни работи, да се подготвя, нали разбираш.
— Още си много малък — каза тя. — Опасно е.
— Знам — съгласи се Колин. — Но аз наистина искам да отида. Трябва да ми помогнеш. Моля те!
— Въобще няма да е както си го представяш — каза Киврин.
— Вярно ли, че храната е ужасна? Четох в тая книга, дето ми я даде господин Дануърти, че ядели развалено месо, лебеди и какво ли още не.
Киврин гледаше ръцете си и мълчеше. Накрая каза:
— По-голямата част е наистина ужасна. Но имаше и наистина прекрасни неща.
Великолепни неща! Дануърти се сети за Мери: как се е облегнала на портала на „Балиол“ и му разказва за Долината на царете, и накрая казва: „Никога няма да го забравя“. Великолепни неща.
— Ами брюкселско зеле? — попита Колин. — През Средновековието яли ли са брюкселско зеле?
Киврин за малко да се усмихне.
— Мисля, че по това време още не го е имало.
— Чудесно! — Той скочи. — Чухте ли? Мисля, че започва. Прилича ми на камбана.
Киврин вдигна глава, ослуша се и каза:
— Когато пристигах, също биеше една камбана.
— Хайде — подкани ги Колин и издърпа Дануърти на крака. — Не чуваш ли?
Беше камбана наистина — едва доловима и далечна.
— Идва оттам — каза Колин и се спусна към края на полянката. — Елате!
Киврин се подпря на земята, коленичи и се хвана за ребрата.
Дануърти й протегна ръка, но тя отказа.
— Ще ми мине — рече съвсем тихо.
— Знам — каза той и отпусна ръката си.
Киврин се изправи внимателно, като се държеше за грубата кора на дъба. После каза:
— Всичко е на записващото устройство. Всичко, което се случи.
„Също като Джон Клин — помисли си той, докато гледаше чорлавата й коса и мръсното й лице. — Един истински историк, седнал да пише в празната църква, заобиколен от гробове. Аз, който видях толкова много злини, изписах върху листа всичко, на което съм ставал свидетел. За да не изчезнат с времето нещата, които трябва да се помнят.“
Киврин обърна дланите си нагоре и ги погледна.
— И отец Рош, и Агнес, и Роузмунд, и всички останали. Всичко съм записала.
Тя проследи с пръст една линия по китката си и каза кротко:
— Io suiicien lui damo amo. Тук си вместо приятелите, които обичам.
— Киврин — каза Дануърти.
— Хайде! — подкани ги Колин отново. — Започва. Не чувате ли камбаната?
— Да — отвърна Дануърти. Беше госпожа Пиантини на тенора, който свири встъпителната част към „Когато най-сетне Спасителят дойде“.
Киврин се приближи, застана до Дануърти и събра ръце като за молитва.
— Виждам Бадри! — извика Колин, направи фуния с ръцете си и извика: — Тя е добре! Спасихме я!
Тенорът на госпожа Пиантини започна да бие, останалите също се присъединиха радостно. Въздухът започна да проблясва като искрящи снежинки.
— Жестоко! — извика Колин. Лицето му сияеше.
Киврин хвана ръката на Дануърти и я стисна силно.
— Бях сигурна, че ще дойдете — каза тя и мрежата се отвори.