— Имаш ли представа къде може да е отишла?
„Не повече от теб — каза си Дануърти. — И ти я видя как си тръгва.“
— Предполагам, че се е върнала в дупката си в Уитни.
— Каква дупка? — възкликна Мери така, сякаш чуваше за това за първи път.
„Какво става? — помисли си той. — Какво не е наред?“
— В Уитни — повтори Дануърти. — Прави разкопки в едно средновековно селище по линия на Националния тръст.
— В Уитни ли? — отново възкликна тя с нещастна физиономия. — Трябва незабавно да дойде тук.
— Да се опитам ли да се свържа с нея? — попита я Дануърти, но Мери вече се беше обърнала към лекаря до чайника.
— Ще ви помоля да ми доведете един човек от Уитни — каза тя. Той остави чашата и чинийката си и вдигна рамене. — От разкопките на Националния тръст. Лупе Монтоя. — И го изведе през вратата.
Дануърти очакваше, че тя ще се върне бързо, но тъй като това не стана, тръгна да я търси. В коридора я нямаше. Лекаря също го нямаше, но затова пък там беше сестрата от отделението за спешни случаи.
— Съжалявам, господине — каза тя и му препречи пътя към регистратурата. — Доктор Ааренс помоли да я изчакате тук.
— Ще я изчакам, разбира се. Но трябва да се обадя в работата си.
— Няма проблем. Ще ви донеса телефон — каза тя категорично, след което се обърна, защото някакви хора влизаха.
Бяха Гилкрист и Латимър.
— И се надяваме, че госпожица Енгъл ще има възможност да стане свидетел на смъртен случай — тъкмо казваше Гилкрист. — През четиринайсети век отношението към смъртта е било съвсем различно от нашето. Смъртта е била общоприета и закономерна част от живота и хората по онова време не са изпитвали скръб и болка от загубата.
— Господин Дануърти — каза сестрата като го подръпна за ръката, — моля почакайте вътре, докато ви донеса телефона.
И тръгна да посрещне Гилкрист и Латимър.
— Последвайте ме, ако обичате — рече им тя и ги въведе в чакалнята.
— Аз съм временно ръководещ на Историческия факултет — каза Гилкрист и впи поглед в Дануърти. — Бадри Шодхури е моя грижа.
— Разбира се, сър — каза сестрата и затвори вратата. — Доктор Ааренс ще дойде след малко, изчакайте я.
Латимър остави чадъра си на един от столовете, а чантата на Мери — на съседния. Очевидно беше успял да събере всички пакети, които тя беше разсипала по пода. Дануърти видя най-отгоре опаковката на шала, както и една кутия с коледни бисквити.
— Не можахме да хванем такси — каза той задъхано и се тръшна до багажа си. — Трябваше да вземем метрото.
— Откъде е технологът Пухалски, когото искахте да наемете за спускането? — попита Дануърти. — Трябва да говоря с него.
— По какъв въпрос, ако мога да попитам? Или може би сте поели изцяло ръководството на Медиевистиката в мое отсъствие?
— Много е важно някой да прочете данните от фиксирането, за да се убедим, че всичко е наред.
— Много ще се зарадвате, ако нещо не е минало както трябва, нали? Опитвате се да попречите на това спускане от самото начало.
— Ако не е минало както трябва ли? — възкликна Дануърти. Не вярваше на ушите си. — Та то вече е ясно, че нещо не е наред. Бадри лежи в болницата в безсъзнание, а ние нямаме никаква представа дали Киврин е където и когато трябва. Вие самият чухте какво каза Бадри. Каза, че има някакъв проблем с фиксирането. Трябва да доведем някой технолог, за да разберем за какво точно става въпрос.
— Аз лично не бих се вързал на думите на човек, който е под влиянието на наркотици, дорфини или каквото там е вземал — отвърна Гилкрист. — И ако мога да ви припомня, господин Дануърти, единственото нещо, което се оказа ненадеждно в това спускане, е вашето участие в него. Господин Пухалски беше започнал операцията съвсем професионално. По ваше настояване обаче разреших вашият технолог да го замести. Явно не е трябвало да го правя.
Вратата се отвори и всички се обърнаха и погледнаха натам. Сестрата донесе телефон, подаде го на Дануърти и си излезе, без да каже нито дума.
— Трябва да се обадя в „Брейзноуз“, за да кажа къде се намирам — рече Гилкрист.
Дануърти не му обърна никакво внимание, отвори визуалния екран на телефона, обади се в „Джизъс“ и каза на секретарката на заместник-директора, когато тя се появи на екрана:
— Трябват ми имената и домашните телефони на вашите технолози. Всички са си тръгнали за празниците, нали?
Всички си бяха тръгнали. Той записа имената и телефоните на една брошура, благодари, затвори и се зае със списъка.
Първият номер, който набра, даваше заето. Останалите започваха да дават заето още докато набираше кодовете на съответните градове, а когато набираше последния, се намеси електронен глас, който каза: