— „Салвин“ става ли? За американките де? — попита Финч.
— Полицията каза ли защо е тази каран… — Дануърти спря, защото Гилкрист го гледаше. Все пак от мястото, където се намираше, Гилкрист не можеше да види човека на екрана, Латимър се суетеше около чайника и се опитваше да отвори един пакет захар, а лекарката беше заспала. — Казаха ли ви защо се вземат тези предпазни мерки?
— Не, сър. Казаха само, че се отнася за Оксфорд и околностите му. За подробности трябвало да се обърнем към Националното здравеопазване.
— Свърза ли се с тях?
— Не, сър. Опитвам, но не мога. Всички линии са заети. Американките се опитват да се свържат с Ели, за да отменят концерта, но линиите са направо задръстени.
Оксфорд и околностите му. Това означаваше, че са спрели и метрото и свръхбързия влак до Лондон, освен че са затворили всички пътища. Нищо чудно, че телефонните линии бяха пренатоварени.
— Преди колко време стана това? Кога тръгнахте за Ифли?
— Малко след три, сър. Оттогава се опитвам да се свържа с вас, да ви открия по някакъв начин, но си казах, че вече знаете за случилото се. Позвъних в амбулаторията, а после започнах да се обаждам във всички болници.
„Нямаше начин да знам“ — помисли си Дануърти. Опита се да си припомни при какви условия се обявява карантина. Според първоначалния закон това ставаше във всеки случай на „неидентифицирана болест или подозрения за зараза“, но законът беше променен веднага след първата истерия около Пандемията, след което бе допълван и променян толкова пъти, че Дануърти им загуби точните следи.
Знаеше обаче със сигурност, че преди няколко години в него имаше „абсолютна идентификация на опасна инфекциозна болест“, защото във вестниците се беше вдигнало много шум когато треската „ласа“ беше върлувала безнаказано из едно градче в Испания цели три седмици. Местните лекари не бяха проверили типа на вируса и след цялата врява се стигна до заключението, че в закона трябва да се запишат по-строги мерки, но той нямаше представа дали са минали на четенията на законодателните органи.
— Значи да им намеря стаи в „Салвин“, сър? — попита Финч.
— Да. Всъщност, не. Засега ги настани в общежитията. Могат да си упражняват музиката или каквото там правят. Намери документите на Бадри и се обади тук. Ако всички линии са заети, използвай този номер. Дори доктор Ааренс да я няма, аз ще съм тук. И намери Бейсингейм, това е най-важното. На американките можеш да им намериш стаи по-късно.
— Много са разтревожени, сър.
„И аз съм разтревожен“ — помисли си Дануърти.
— Кажи им, че ще разбера каквото мога за цялата работа и ще ви се обадя. — И той остана загледан в екрана, макар че образът изчезна.
— Нямаш търпение да осведомиш Бейсингейм, че според теб Медиевистиката се е провалила, нали? — изсумтя Гилкрист. — Въпреки че точно твоят технолог изложи на опасност това спускане с пристрастието си към наркотици. За последното можеш да си сигурен, че ще уведомя Бейсингейм още щом се върне.
Дануърти погледна часовника си. Беше четири и половина. Финч каза, че са ги спрели малко след три. Час и половина. През последните години в Оксфорд беше имало само две временни карантини. Едната беше заради алергичната реакция към някаква инжекция, а другата беше съвсем фалшива — някаква ученичка се беше пошегувала. И двете бяха свалени веднага след като излязоха резултатите от кръвните проби, което отне по-малко от четвърт час. Мери беше взела кръвни проби в линейката. Дануърти беше видял как лекарят подава епруветките на служителя от болницата, когато пристигнаха. Бяха имали достатъчно време да обработят резултатите.
— Сигурен съм, че господин Бейсингейм много ще се зарадва когато разбере, че именно поради грешка от ваша страна вашият технолог не е бил проверен за наркотици и това е изложило операцията на риск — каза Гилкрист.
Дануърти трябваше да се усети, че симптомите са като от инфекция: ниското кръвно налягане на Бадри, затрудненото дишане, високата температура. В линейката Мери дори беше казала, че сигурно става въпрос за някаква инфекция щом има толкова висока температура, но той си беше помислил, че говори за локална инфекция — възпалени сливици или апандисит. А и каква болест би могло да бъде? Едрата шарка и тифът бяха унищожени още през двайсети век, а детският паралич — през този. Бактериите нямаха никакви шансове за оцеляване срещу действието на антителата, а антивирусните ваксини си вършеха работата толкова добре, че вече никои не хващаше дори настинка.
— Изглежда ми толкова странно, че след всичкия шум за предпазните мерки, които Медиевистиката не взимала, вие не сте си мръднали и пръста да проверите технолога си за употребата на наркотици — продължаваше Гилкрист.